Синя песъчинка

Светът без теб е бяла клетка –
без ключалка, прозорче или цепка.
Въздухът в нея се сгъстява в плетка,
викът ми в агония се гърчи, трепка.

Изгубих мащаби за кометната вселена.
Свита е до дребна, синя песъчинка.
От своите черни дупки бе изпепелена.
Потъна и избяга като ветрена прашинка.

Вселената подскочи в безпределите,
завъртя се и кацна върху нечии ръце.
Стопиха се клетките, дупките, химерите.
Избледняха коси, очи, лице.

Пръстите - неговите в моите.
Погледите – завъртат се в омая.
Има безвъзвратна смяна на героите,
на чужда сцена ролята си да играя.

Светът без теб е първо действие
от ръкописа на новите комети
В сблъсъка им стана взаимодействие
между ноти, декори и балети.

Песъчинката се стопли и потрепна
с порив на щастие, мечтание и бодрост.
Блесна и избухна с еуфория великолепна.
Огнени звезди затанцуваха със волност.

Черни дупки

Топлината на зимата е когато:
имам бримка на лявото бедро
тениската ти от вчера ми е голяма
по чаршафите има избледняло червило
прегръщам те, защото няма парно
сутрините на средите са винаги неделни

Подарявам ти и съботите,
очакващи действие непразно,
в които ще ти правя палачинки
ще ти чета за черни дупки,
които се поглъщат взаимно
(ти в мен и vice versa)
плочата на грамофона ще прескача
в унисон с недишащото ми сърце -
тя – защото се е изморила да е единствената
аз – защото се надявам да съм последната

Без теб събото-неделите са понеделници,
в които нося дрехи по мярка
има парно, но душата ми настива
а черните дупки компресират

само отдавна паднали звезди

Да събера душата ти от чуждите

Искам да пътувам върху някоя звезда,
да обиколя вселената, за да те срещна.
Със всяко вдишване ще рисувам по една бразда
върху плоскостта на зората безутешна.

Преди да те открия ме очаква пътешествие -
нови планети, комети и всемири.
По пътеката до теб не цъфти спокойствие,
нито цигулар нейде да засвири.

Ще се боря с дракони, ще летя със самодиви.
Ще се впускам по погрешка при чуждите души,
за да узная, че им липсват твоите щастия звънливи,
само при които страхът ми може да се потуши.

В унисон ще летиш и ти изгубено към мен
със своите премеждия, лутания и брътвежи.
И така в някой неочакван летен ден
звездите ни ще се сблъскат, пораждайки копнежи.

Представи си, че луната е балон

Представи си, че луната е балон,
а пасажерите сме аз и ти.
Ще летим из мастилен небосклон,
ще събираме вселени скрити.

Ако този белосребърен балон,
напоен с въздух на мечтание,
се закачи за някой остър клон,
ще разпилее звездите като в заклинание.

Вселената ще се обърне наобратно,
шевовете й ще се про-пук-пук-пукат.
Ще се пречупят лъчите многократно
и в косите ти ще се увият, за да заблещукат.

В това море от планети и комети
ще се гмурнем към незная,
без да имаме корабни билети
или карта на безкрая.

Вълните ще се пенят бурни,
ще отнасят звездните си миди
към галактики с пясъци лазурни,
високи кули и бели пирамиди.

И в този хаос небесен,
където всичкото и нищото се разпилява,
ще плувам с душата ти в съня унесен
и щастието в нас ще се вселява.

Да знаеш, че ще има утре

Красотата не е любовно правосъдие

за усмивки, китки и комедия.

Тя не е бурна поривност на милосърдие

или запълнени щастливи междуредия.

Любовите въобще не са прекрасни,

те се раждат и умират със пожара.

Пише се за тях с речи гръмогласни,

а после отшумяват към следващата гара.

Друго си е да прегърнеш някой в мрака -

да ти е меко и да знаеш, че ще има утре.

Да ви е студено в някоя дървена барака,

пръстите да посинея, но да горите някъде отвътре.

Красотата се прокрадва лека като песен

в неравноделни рими и разхвърляни съзвездия.

Идва нечакана като летен грип наесен

и за болестта не търси лекове или възмездия. 

Душата от морето

Прозорецът е винаги затворен,

защото живея близо до небето,

а душата ми жаднее в свят илюзорен

да лети и да каца на кубето.

Държа я затворена във клетка,

където звучно пее за морски ширини -

как е връзвала от хоризонта плетка

на една кука – откъснат лъч от светлини.

Вместо въздух – парфюм на сол и волност.

Сирените без маски чакат някой моряк

да съблазнят според някаква порочна ритуалност,

а после в кораба му да се настанят чайки на орляк.

Замечтана с погледа в ярък спомен

и заслепена от обаянието на бляна,

душата ми чака утринния дъжд бездомен,

за да се слее безразсъдно с него в океана.

Сродната душа идва зиме

Сродната душа идва зиме -

за да те взриви в трепетната лава -

на неочаквана възраст, без име,

непозната, знайна, величава.

В стъклени обкови на лятно огледало -

оглеждаш се, но телесното го няма -

твоите мъки и копнения предало,

с порив на подкрепа – утехата голяма.

Сродната душа не пристъпва плавно,

не целува и не милва, не прегръща.

Тя предизвиква съзнанието безправно,

с въпроси за човека реалността разгръща.

Сродната душа не е любовно превъзнасяне

за пеперуди във кръвта напролет.

Тя съблича мисълта с неясно произнасяне

на истини за несигурния, твоя полет.

С нея можеш да умреш, да се събудиш във безумие,

да се рееш между сенките на викове,

да обичаш, да си тръгнеш с глухо неразумие.

Можеш да останеш тук или да потеглиш с утрешните влакове.

Въпросът

Все късам белите лъчи

на маргаритките под пейките

и се питам дали обичам Него

а той ми подарява укротяващи фиби

за разпиляното време в косите

пеещите самовили в плитките

викащите вселени между възлите.

Подреждам ги в стъклено бурканче
и си отбелязвам с тях книгите

докато пия лилав чай на лято
със полепнали песъчинки 
на мечтания по порцелана

и душата ми се топли

събрана в парата на чашата

където щастието е задължително

и отговорът на въпроса е Не Го.

Уважаеми поети на днешното време: Моля, овладейте си метафорите

Уважаеми поети на днешното време,

Моля, овладейте си метафорите. Има болезнена граница между „в две хубави очи; - музика – лъчи” и „ще останем само облечени”. Не, просто не. Метафорите са художествено средство. СРЕДСТВО. Не основна задача на лирическите или епическите произведения. Употребата на много метафори в прекомерен размер в никакъв случай не е симптоматично за качествено слово, напротив – понякога до така степен си унасяте във въртене между редовете, че и вие самите се завъртате, и читателя се завърта и са получава едно въртене, където не е ясно какво всъщност го върти. Антитезистността още повече допълва тази неяснота, която дори и вие на разбирате, и става по-скоро смехотворно, отколкото „дийп”.

Пародийността достига нови висини, когато започнете да пишете „ала Ботев”. Оставете възрожденските проблеми и език в края на по-миналия век и му се радвайте само от книжките в книжарниците. Защо ли? Защото днес в България никой не живее в „хомот” или „робски окови”. Политическата ситуация спада към съвсем друга нравствена категория, която няма никакви допирни точки в енергията на Ботевата лексика. Още повече - от век литературата ни принадлежи на модернизма (някой дори твърдят, че сме достигнали постмодернизма) и някак си звучи не на място да подражавате на Ботев или Вазов само защото ги изучавате в училище и ви звучат атрактивни и внушителни. В никакъв случай не отричам техните качества, но нека да не пишем век и половина по-късно като тях. Защото този „модернизъм” не се е появил случайно със своите характеристики, а се е развивал и все още се дооформя в зависимост от обществените промени, от които и вие сте част, и не можете да твърдите, че емоционално принадлежите към друга епоха, защото звучи абсурдно – „висите” във фейсбук, снимате се за нови профилни в Инстаграм, а междувременно сигурно си подготвяте и мотивационното писмо за някой чуждестранен университет. Моля, намерете разликите между вашия бит и този от 19. век и тогава се замислете колко нерационално звучите.

Поезията, уважаеми поети на днешното време, е лично излияние. То не трябва да се стреми към изкуствена прехвала и хиперболизирани словосъчетания. Насилствените слова са болезнени както за писателите, защото не идва от същността на душата, така и за читателите, защото изкуството се превръща в измъчени нахвърлени думи. Пазете си творческата енергия и влагайте само най-искреното от нея в порите на белите страници. Поезията е топла, мека, плавна, непресилена, предхожда само щастие. Не й отнемайте чистосърдечната обич, с която може да ви стопли.

Някой, някога, някъде

Някой някога някъде
с разрошени къдрици – като сред есенна буря горици;
на петия ден от юли – когато въздухът е напоен с мирис на зюмбюли;
на път със теснолинейка – където върху празната прогнила пейка
ще седи самотна овехтяла книга –

годините рисували с жълта четка   
потопена в бледоохрена багрина;
между страниците скрита виолетка,
чийто аромат все още внася ведрина.

Някой с цветнноуханни пръсти
на изгревна роса по пролет
дланите си между книгата ще скръсти
и страниците ще поемат своя полет.

Назад къдриците си ще отметне,
ще те погледне със усмивка на уют.
Душата му меко ще помилва сетне
безплътността на звездния ти абсолют.

И така на пейката през юли или май
свали една от звездите си и я подай
на този някой с виолетка или детелина,
който ще стопли душата ти с коприна.

Спорно

Ще живея бързо
и ще се прераждам.

Питам ви:

що е туй живот?

Борбата екриволичещ път:

с трънища

бунища 

бурени

и те дори разтурени;

неравен

бавен 

мръсен

с жестокост поръсен

скотски

идиотски

прогнил

и скрежа вкочанил

И после светлина!
„Нека бъде светлина!”

Спорно…

Няма ни Бог(дори с малка буква)

Ангели
Демони

Серафими

Самодиви

Сирени

Бледнеят като спомен.

                                            Цветовете във фантазията                                           
                                      няма.

Само пресилени

                                 „ лексеми”

Които:експлицират

на вътретекстово ниво

пластиката

на метапостранствения

универсум.

Ирония

Литература

Родна?Спорно…

ПишиУчи

Моли се

Следвай

Не изменяй

на „оня горе”

Има наказание

И после пак:

Обичай безрезервно

и пак, и пак, и пак

Само на последното вярвам!

Ricordi Italiani

Събуждаш се рано… дори може би е късно, и се качваш на колата. Багажът е натоварен, трудно побрал се и половината разпилян на задната седалка, защото не можеш да прецениш, кое няма да ти е най-необходимо за целодневното пътуване на гуми.

И така потегляш… минаваш граници, на някои чакаш с часове. Не ти слагат печати, защото сме модерни „европейци” и така без да се усетиш виждаш „Benvenuti in Italia”.

Останалото не може да се събере в букви...

Любовта е егоизъм

Любов? Не ми говори за любов. Колко аматьорско…

Този смисъл, който влагаш в „любов”, аз асоциирам с нужда за живот! И тази нужда е толкова егоистична… Любовта е взаимен егоизъм. Това е изконна нужда да се чувстваш ценен, сигурен и достатъчно добър за някого някога. Това е житейската проста потребност да получиш нещо, което нямаш – съмишленик в среднощно приключение под блясъка на осветения централен булевард с бутилка вино или нещо по-градусово горещо; приятел за разходка из близката изложба на автопортрети, за чиято художествена психология само ти имаш интерес да се замислиш; или поддръжник на твоите така пламенни разбирания и стремежи за хармония, които и ти не си сигурен, че успяваш да проумееш. Това е нуждата за китайско рано сутрин и ръце, в които да поплачеш. Любовта не е търсене на теми за разговор, защото думите лесно потичат една след друга, докато почти не заспите на тревата в парка. Тя е няма подкрепа и настървена борба рамо до рамо в малките всекидневни битки.

Макар и егоизъм, той е от специалните - взаимен. За него трябва порастване - да станеш духовно независим; да разбереш кой си, какво търсиш, за какво мечтаеш, към какво се стремиш. Трябва да опознаеш всяка извивка и цветен нюанс на своето съзнание, за да си способен да се противопоставиш на вселената сам. Необходима е безмерна мяра смелост, решителност и готовност за битка. Създай своя рамка за морал и гледай да е от гъвкав материал. После гравирай, дълбай, извивай, завъртай, оцветявай и режи, но гледай сечивата да са си твой. Не се съобразявай с традиции, култури, семейни или обществени норми. Моралната рамка си е твоя, свободата си е твоя. Пътувай, опознавай нови религии, разбирания, хора, общувай, учи нови езици, открий непознати изкуства. Излез от четирите стени на дома си и стани част от универсума.

А любовта… тя идва после. Намираш същия егоист като теб. Ти даваш. Той дава. Държите си ръцете като по филмите и си говорите сладникаво. След време осъзнавате, че всичко това е излишно. Защото ако любимия не е до теб в 3 през нощта с широко отворени обятия, ако не е усетил незабележимата нотка на трева в гласа ти по телефона… тогава и най-омайващите целувки на централния булевард, и шарените подаръци, и леката завист на заобикалящите няма да имат значение.

Да, любовта е взаимен егоизъм. Ти даваш нещо. Той дава нещо. Разменяте, сглобявате и така до края. Ех, колко ужасно красива себична черта…

Твоята душа

Заричам се да заключа в поезия

сънищата на твоята душа -

където с песенната си фантазия

тихо в ръцете ти мога да се сгуша.

Заричам се да извайвам пеперуди

с дъха си по меката ти кожа

и да събуждам крилати други,

с които небесата под нозете ти да сложа.

Заричам се да вплитам пръсти в твоите,

както бабите със спомени и хурка

си пазят здраво мъките и покоите

на щастие от старата къщурка.

Заричам се да те обичам жарно

с копнежи за прииждащото лято,

после ще забравям всичко календарно

и от две души ще се роди нетленно ято.

Обаянието е в малкото

Научи ме, че обаянието е в малкото –
когато си забравях чадъра нарочно,

за да се мокря под твоя…

и те лъжех, че имаш хубави очи

като на съседа от лявата къща,

а тайно бях готова да заменя китната си улица

за кривата ти вселенска пътека.

Обаянието е в малкото –
когато слушах разказите ти от вчера,

защото нямотата ми пред теб пирува…

и докосвах ръката ти до моята неволно

с огнен порив на свястна преднамереност,

а после по тялото усещах разхождащи се пеперуди,

които политаха в сянката от днешните катрани.

Научи ме, че обаянието е в малкото –

всекидневното телесно овехтява

около празниците на платоничното.

За детските огньове

Душата на поезията -
с аромат на кипежна пролет.
Пролет, донесена от дяволи.
Дяволи със серафимна сладост.

Утре за млечния ти силует
ще порицават катранени ти извивки.
Извивки на вероломните молби.
Молби за утопична ведрина.

И така, скъпо ми дете,
заплети огньове между белите коси
и положи душа върху скованата земя .
Запей в пролетни извивки…

Без търпение

*на най-прекрасната ми любов*

Чакам те без търпение.
Чакам да полетя в твоите,
ти да полетиш в моите
прегръдки.

Чакам те да докосна устни
до твоите треперещи,
а после да пиша неритмични поеми
по меката ти жадна кожа.

Чакам да сплета пръсти
между твоите горещи
и да обиколим света
с малка каравана.

А за пламната ми обич
чакането е напразно…
Тя пропуква граници,
а лепилото е некадърно.

А ти мен не чакай.
Ще отдам душата си
до прогаряща несвяст.
Моля те, вземи я!
И я отнеси към вечността ни.

Просто сряда

Жена се обича

по много начини -

с шарени букви

в неравноделни рими;

с горчив шоколад,

загърнат в искряща опаковка;

с копнежен аромат

на сутрешни целувки;

с прокъсани писма,

пътуващи седмица;

с бели орхидеи,

защото е просто сряда.

Жена се обича
с преиначена романтика.
Защото преиначеното е сладко.
Иначе вкусът ти привиква
към безвкусието на понеделниците.

За нощта

Обичай ме бързо и радикално,
като глътка долнопробно уиски.
Прекарвай студени пръсти
през сплетените ми коси
и рисувай ярки пориви с червило
по бледото ми пламно тяло.
Не ме обичай благо -
колко аматьорско!
Бъди нощна пеперуда
и се отдай на тъмата до несвяст.
С крилата си пораждай бури -
мощни, яростни и страстни.

А на сутринта ще си тръгна
като ледена комета.
Ти смени смачканите чаршафи
и запечатай с моето червило думи
за сребролунната ни бяс.
Всичко на финала ще бъде
евтин преразказ, с който
бегло ще обрисуваш на своите приятели
колко съм божествена!

Приказки за самодиви

Научих се да те обичам бавно,
с извивките на млечното си тяло.

Косите си за теб завъртам плавно,

в медените букли губя те изцяло.

После скривам в тях приказки чудати,
истории за дяволи и самодиви,

за ненавист и любов в карати,

за ледени огньове и кокичета игриви.

Преследвам те със плавни стъпки,
улавям погледа ти като пеперуда.

В кръвта ми засияват бели тръпки

и отново обичта ми избуява в полуда.