Взех
дървения молив в ръка с надеждата да излея всичко, което бях насъбрала
напоследък. С този молив имаме дълга история – дълги звездни нощи; тъмни часове,
лишени от химеричен сън; сълзи, усмивки, патос, блянове, трепети, ненужни
спомени. Всичко това беше събрано и запомнено от черния графит, оставял следи
върху бялата смачкана хартия години наред.
Но тази
вечер графитът беше по-светъл, думите бледнееха…
Мислите
крещяха като множество отчаяни гъсеници, омотани в пашкул, от който не могат да
се освободят.
„Мисля,
следователно съществувам.” О, мили ми Рене, колко си бил наивен! И какво като
мислиш? И какво като съществуваш? Мисълта ли е най-правилният синоним на бита?
И какво като стигаш до невероятни умозаключения, след като ръката ти не може да
ги запечата на хартия? Тогава дори и съществуването като мерна единица се губи,
забравя и изчезва в мъглата на бъдещето.
Стоя пред
смачкания лист, а мастилото, течащо във вените, е засъхнало, вцепенено от
множеството гласове на мислите ми.
А има
толкова много... Има щастие. Има горест. Има бодрост. Има самота. Хаос.
Богатство. Пагубност. Има количество, има качество. Къде отиде логиката?
Може би Всичкото
е над логиката. Може би трябва да има и нещо човешко. Любов? Колко сладникаво и
банално.
Любов.
Любов. Любов. Поезия, музика, театър. И всичко е любов. „Всичко, от което се
нуждаем, е любов”. Цялата тази розова картина звучи натрапчиво.
„Живеят само
влюбените, останалите просто съществуват.” Тук се появява нов герой във
веригата.
Мисъл -> Съществуване -> Любов -> Живот
Всичко изглежда последователно… поне доколкото следим логиката на Декарт и
Шекспир, които са живели по едно и също време и респективно са се придържали
към подобни разбирания за епохата си. Но ето тук идва вечното противоречие:
мисъл – любов. Това не е ли най-изстраданият сблъсък в цялото многовековно
изкуство? Може би само при Ботев разумът и любовта се неразривно свързани, но и
за него не съм напълно убедена.
Българският
гении обича майката, родината – там където се чувства сигурен, намира разбиране
и (не)достижим идеал. Следователно любовта е нещо, в което намираш своето
идеализирано отражение. Може да е пиеса, поезия, валс, картина на Ван Гог или
нещо по-всеобхватно: драматургия, литература, музика. За духовното консумиране е необходимо единствено сърце – ето я любовта,
но за създаването – там вече трябва мисъл. И тук изниква парадоксът:
1. Творците не са способни да обичат.
2. Шекспир греши.
На вас оставям избора.