Представи си, че луната е балон

Представи си, че луната е балон,
а пасажерите сме аз и ти.
Ще летим из мастилен небосклон,
ще събираме вселени скрити.

Ако този белосребърен балон,
напоен с въздух на мечтание,
се закачи за някой остър клон,
ще разпилее звездите като в заклинание.

Вселената ще се обърне наобратно,
шевовете й ще се про-пук-пук-пукат.
Ще се пречупят лъчите многократно
и в косите ти ще се увият, за да заблещукат.

В това море от планети и комети
ще се гмурнем към незная,
без да имаме корабни билети
или карта на безкрая.

Вълните ще се пенят бурни,
ще отнасят звездните си миди
към галактики с пясъци лазурни,
високи кули и бели пирамиди.

И в този хаос небесен,
където всичкото и нищото се разпилява,
ще плувам с душата ти в съня унесен
и щастието в нас ще се вселява.

Да знаеш, че ще има утре

Красотата не е любовно правосъдие

за усмивки, китки и комедия.

Тя не е бурна поривност на милосърдие

или запълнени щастливи междуредия.

Любовите въобще не са прекрасни,

те се раждат и умират със пожара.

Пише се за тях с речи гръмогласни,

а после отшумяват към следващата гара.

Друго си е да прегърнеш някой в мрака -

да ти е меко и да знаеш, че ще има утре.

Да ви е студено в някоя дървена барака,

пръстите да посинея, но да горите някъде отвътре.

Красотата се прокрадва лека като песен

в неравноделни рими и разхвърляни съзвездия.

Идва нечакана като летен грип наесен

и за болестта не търси лекове или възмездия. 

Душата от морето

Прозорецът е винаги затворен,

защото живея близо до небето,

а душата ми жаднее в свят илюзорен

да лети и да каца на кубето.

Държа я затворена във клетка,

където звучно пее за морски ширини -

как е връзвала от хоризонта плетка

на една кука – откъснат лъч от светлини.

Вместо въздух – парфюм на сол и волност.

Сирените без маски чакат някой моряк

да съблазнят според някаква порочна ритуалност,

а после в кораба му да се настанят чайки на орляк.

Замечтана с погледа в ярък спомен

и заслепена от обаянието на бляна,

душата ми чака утринния дъжд бездомен,

за да се слее безразсъдно с него в океана.

Сродната душа идва зиме

Сродната душа идва зиме -

за да те взриви в трепетната лава -

на неочаквана възраст, без име,

непозната, знайна, величава.

В стъклени обкови на лятно огледало -

оглеждаш се, но телесното го няма -

твоите мъки и копнения предало,

с порив на подкрепа – утехата голяма.

Сродната душа не пристъпва плавно,

не целува и не милва, не прегръща.

Тя предизвиква съзнанието безправно,

с въпроси за човека реалността разгръща.

Сродната душа не е любовно превъзнасяне

за пеперуди във кръвта напролет.

Тя съблича мисълта с неясно произнасяне

на истини за несигурния, твоя полет.

С нея можеш да умреш, да се събудиш във безумие,

да се рееш между сенките на викове,

да обичаш, да си тръгнеш с глухо неразумие.

Можеш да останеш тук или да потеглиш с утрешните влакове.

Въпросът

Все късам белите лъчи

на маргаритките под пейките

и се питам дали обичам Него

а той ми подарява укротяващи фиби

за разпиляното време в косите

пеещите самовили в плитките

викащите вселени между възлите.

Подреждам ги в стъклено бурканче
и си отбелязвам с тях книгите

докато пия лилав чай на лято
със полепнали песъчинки 
на мечтания по порцелана

и душата ми се топли

събрана в парата на чашата

където щастието е задължително

и отговорът на въпроса е Не Го.

Уважаеми поети на днешното време: Моля, овладейте си метафорите

Уважаеми поети на днешното време,

Моля, овладейте си метафорите. Има болезнена граница между „в две хубави очи; - музика – лъчи” и „ще останем само облечени”. Не, просто не. Метафорите са художествено средство. СРЕДСТВО. Не основна задача на лирическите или епическите произведения. Употребата на много метафори в прекомерен размер в никакъв случай не е симптоматично за качествено слово, напротив – понякога до така степен си унасяте във въртене между редовете, че и вие самите се завъртате, и читателя се завърта и са получава едно въртене, където не е ясно какво всъщност го върти. Антитезистността още повече допълва тази неяснота, която дори и вие на разбирате, и става по-скоро смехотворно, отколкото „дийп”.

Пародийността достига нови висини, когато започнете да пишете „ала Ботев”. Оставете възрожденските проблеми и език в края на по-миналия век и му се радвайте само от книжките в книжарниците. Защо ли? Защото днес в България никой не живее в „хомот” или „робски окови”. Политическата ситуация спада към съвсем друга нравствена категория, която няма никакви допирни точки в енергията на Ботевата лексика. Още повече - от век литературата ни принадлежи на модернизма (някой дори твърдят, че сме достигнали постмодернизма) и някак си звучи не на място да подражавате на Ботев или Вазов само защото ги изучавате в училище и ви звучат атрактивни и внушителни. В никакъв случай не отричам техните качества, но нека да не пишем век и половина по-късно като тях. Защото този „модернизъм” не се е появил случайно със своите характеристики, а се е развивал и все още се дооформя в зависимост от обществените промени, от които и вие сте част, и не можете да твърдите, че емоционално принадлежите към друга епоха, защото звучи абсурдно – „висите” във фейсбук, снимате се за нови профилни в Инстаграм, а междувременно сигурно си подготвяте и мотивационното писмо за някой чуждестранен университет. Моля, намерете разликите между вашия бит и този от 19. век и тогава се замислете колко нерационално звучите.

Поезията, уважаеми поети на днешното време, е лично излияние. То не трябва да се стреми към изкуствена прехвала и хиперболизирани словосъчетания. Насилствените слова са болезнени както за писателите, защото не идва от същността на душата, така и за читателите, защото изкуството се превръща в измъчени нахвърлени думи. Пазете си творческата енергия и влагайте само най-искреното от нея в порите на белите страници. Поезията е топла, мека, плавна, непресилена, предхожда само щастие. Не й отнемайте чистосърдечната обич, с която може да ви стопли.

Някой, някога, някъде

Някой някога някъде
с разрошени къдрици – като сред есенна буря горици;
на петия ден от юли – когато въздухът е напоен с мирис на зюмбюли;
на път със теснолинейка – където върху празната прогнила пейка
ще седи самотна овехтяла книга –

годините рисували с жълта четка   
потопена в бледоохрена багрина;
между страниците скрита виолетка,
чийто аромат все още внася ведрина.

Някой с цветнноуханни пръсти
на изгревна роса по пролет
дланите си между книгата ще скръсти
и страниците ще поемат своя полет.

Назад къдриците си ще отметне,
ще те погледне със усмивка на уют.
Душата му меко ще помилва сетне
безплътността на звездния ти абсолют.

И така на пейката през юли или май
свали една от звездите си и я подай
на този някой с виолетка или детелина,
който ще стопли душата ти с коприна.

Спорно

Ще живея бързо
и ще се прераждам.

Питам ви:

що е туй живот?

Борбата екриволичещ път:

с трънища

бунища 

бурени

и те дори разтурени;

неравен

бавен 

мръсен

с жестокост поръсен

скотски

идиотски

прогнил

и скрежа вкочанил

И после светлина!
„Нека бъде светлина!”

Спорно…

Няма ни Бог(дори с малка буква)

Ангели
Демони

Серафими

Самодиви

Сирени

Бледнеят като спомен.

                                            Цветовете във фантазията                                           
                                      няма.

Само пресилени

                                 „ лексеми”

Които:експлицират

на вътретекстово ниво

пластиката

на метапостранствения

универсум.

Ирония

Литература

Родна?Спорно…

ПишиУчи

Моли се

Следвай

Не изменяй

на „оня горе”

Има наказание

И после пак:

Обичай безрезервно

и пак, и пак, и пак

Само на последното вярвам!

Ricordi Italiani

Събуждаш се рано… дори може би е късно, и се качваш на колата. Багажът е натоварен, трудно побрал се и половината разпилян на задната седалка, защото не можеш да прецениш, кое няма да ти е най-необходимо за целодневното пътуване на гуми.

И така потегляш… минаваш граници, на някои чакаш с часове. Не ти слагат печати, защото сме модерни „европейци” и така без да се усетиш виждаш „Benvenuti in Italia”.

Останалото не може да се събере в букви...

Любовта е егоизъм

Любов? Не ми говори за любов. Колко аматьорско…

Този смисъл, който влагаш в „любов”, аз асоциирам с нужда за живот! И тази нужда е толкова егоистична… Любовта е взаимен егоизъм. Това е изконна нужда да се чувстваш ценен, сигурен и достатъчно добър за някого някога. Това е житейската проста потребност да получиш нещо, което нямаш – съмишленик в среднощно приключение под блясъка на осветения централен булевард с бутилка вино или нещо по-градусово горещо; приятел за разходка из близката изложба на автопортрети, за чиято художествена психология само ти имаш интерес да се замислиш; или поддръжник на твоите така пламенни разбирания и стремежи за хармония, които и ти не си сигурен, че успяваш да проумееш. Това е нуждата за китайско рано сутрин и ръце, в които да поплачеш. Любовта не е търсене на теми за разговор, защото думите лесно потичат една след друга, докато почти не заспите на тревата в парка. Тя е няма подкрепа и настървена борба рамо до рамо в малките всекидневни битки.

Макар и егоизъм, той е от специалните - взаимен. За него трябва порастване - да станеш духовно независим; да разбереш кой си, какво търсиш, за какво мечтаеш, към какво се стремиш. Трябва да опознаеш всяка извивка и цветен нюанс на своето съзнание, за да си способен да се противопоставиш на вселената сам. Необходима е безмерна мяра смелост, решителност и готовност за битка. Създай своя рамка за морал и гледай да е от гъвкав материал. После гравирай, дълбай, извивай, завъртай, оцветявай и режи, но гледай сечивата да са си твой. Не се съобразявай с традиции, култури, семейни или обществени норми. Моралната рамка си е твоя, свободата си е твоя. Пътувай, опознавай нови религии, разбирания, хора, общувай, учи нови езици, открий непознати изкуства. Излез от четирите стени на дома си и стани част от универсума.

А любовта… тя идва после. Намираш същия егоист като теб. Ти даваш. Той дава. Държите си ръцете като по филмите и си говорите сладникаво. След време осъзнавате, че всичко това е излишно. Защото ако любимия не е до теб в 3 през нощта с широко отворени обятия, ако не е усетил незабележимата нотка на трева в гласа ти по телефона… тогава и най-омайващите целувки на централния булевард, и шарените подаръци, и леката завист на заобикалящите няма да имат значение.

Да, любовта е взаимен егоизъм. Ти даваш нещо. Той дава нещо. Разменяте, сглобявате и така до края. Ех, колко ужасно красива себична черта…

Твоята душа

Заричам се да заключа в поезия

сънищата на твоята душа -

където с песенната си фантазия

тихо в ръцете ти мога да се сгуша.

Заричам се да извайвам пеперуди

с дъха си по меката ти кожа

и да събуждам крилати други,

с които небесата под нозете ти да сложа.

Заричам се да вплитам пръсти в твоите,

както бабите със спомени и хурка

си пазят здраво мъките и покоите

на щастие от старата къщурка.

Заричам се да те обичам жарно

с копнежи за прииждащото лято,

после ще забравям всичко календарно

и от две души ще се роди нетленно ято.

Обаянието е в малкото

Научи ме, че обаянието е в малкото –
когато си забравях чадъра нарочно,

за да се мокря под твоя…

и те лъжех, че имаш хубави очи

като на съседа от лявата къща,

а тайно бях готова да заменя китната си улица

за кривата ти вселенска пътека.

Обаянието е в малкото –
когато слушах разказите ти от вчера,

защото нямотата ми пред теб пирува…

и докосвах ръката ти до моята неволно

с огнен порив на свястна преднамереност,

а после по тялото усещах разхождащи се пеперуди,

които политаха в сянката от днешните катрани.

Научи ме, че обаянието е в малкото –

всекидневното телесно овехтява

около празниците на платоничното.

За детските огньове

Душата на поезията -
с аромат на кипежна пролет.
Пролет, донесена от дяволи.
Дяволи със серафимна сладост.

Утре за млечния ти силует
ще порицават катранени ти извивки.
Извивки на вероломните молби.
Молби за утопична ведрина.

И така, скъпо ми дете,
заплети огньове между белите коси
и положи душа върху скованата земя .
Запей в пролетни извивки…

Без търпение

*на най-прекрасната ми любов*

Чакам те без търпение.
Чакам да полетя в твоите,
ти да полетиш в моите
прегръдки.

Чакам те да докосна устни
до твоите треперещи,
а после да пиша неритмични поеми
по меката ти жадна кожа.

Чакам да сплета пръсти
между твоите горещи
и да обиколим света
с малка каравана.

А за пламната ми обич
чакането е напразно…
Тя пропуква граници,
а лепилото е некадърно.

А ти мен не чакай.
Ще отдам душата си
до прогаряща несвяст.
Моля те, вземи я!
И я отнеси към вечността ни.

Просто сряда

Жена се обича

по много начини -

с шарени букви

в неравноделни рими;

с горчив шоколад,

загърнат в искряща опаковка;

с копнежен аромат

на сутрешни целувки;

с прокъсани писма,

пътуващи седмица;

с бели орхидеи,

защото е просто сряда.

Жена се обича
с преиначена романтика.
Защото преиначеното е сладко.
Иначе вкусът ти привиква
към безвкусието на понеделниците.

За нощта

Обичай ме бързо и радикално,
като глътка долнопробно уиски.
Прекарвай студени пръсти
през сплетените ми коси
и рисувай ярки пориви с червило
по бледото ми пламно тяло.
Не ме обичай благо -
колко аматьорско!
Бъди нощна пеперуда
и се отдай на тъмата до несвяст.
С крилата си пораждай бури -
мощни, яростни и страстни.

А на сутринта ще си тръгна
като ледена комета.
Ти смени смачканите чаршафи
и запечатай с моето червило думи
за сребролунната ни бяс.
Всичко на финала ще бъде
евтин преразказ, с който
бегло ще обрисуваш на своите приятели
колко съм божествена!

Приказки за самодиви

Научих се да те обичам бавно,
с извивките на млечното си тяло.

Косите си за теб завъртам плавно,

в медените букли губя те изцяло.

После скривам в тях приказки чудати,
истории за дяволи и самодиви,

за ненавист и любов в карати,

за ледени огньове и кокичета игриви.

Преследвам те със плавни стъпки,
улавям погледа ти като пеперуда.

В кръвта ми засияват бели тръпки

и отново обичта ми избуява в полуда.

Слънчеви комети

Лъжата изкривява изкуството. 
То става грозно, гърбаво, 

с изтлели очи и уродлива усмивка. 

Звездите се губят в мъглата,

ярките комети умират в празнотата, 

слънцето жарко леденее. 

Душата остава гладна, куха, 

с несбъднати блянове, викаща за помощ,

недокоснала се до споделяне.

А душата е лято. 
Топлият въздух се напоява 

с детска глъч, пенливи вълни,

горещи дъждове и безсънни нощи. 

Той те сгрява, когато ти е студено. 

Обичате, когато си сам. 

Приготвя ти чай, когато си болен. 

Прегръща те, когато няма кой. 

Лятото на поезията поглъща 

и зимата, и есента, и пролетта. 

Има белота без студ,

оранжеви багри без дъжд, 

цветни пъпки без сезонен грип.

Защо да приемаш часовника на претенции и пози, 
когато имаш лятно безвремие?

Заглавен епилог

Ти ще бъдеш главният герой,
аз ще се задоволя с отрицателната роля.
Всичко ще бъде дивен блус,
защото думите са демоде.
Може да има надписи
от бели завъртени букви
в рамки от изкуствени цветя.
Танцът ни ще бъде в пустота
под ритъма на грешни ноти.
Ще късаме черно-белите кадри,
а после ще залепяме само щастието.

А когато епилогът наближи,
ще оставя лентите на слънце
и ще заснемем всичко отначало.

Бели глухарчета

- на Мони

Честит рожден на моя по-голям брат, по-малък близнак, бъдещ съпруг, таен любовник, досаден син и най-прекрасен приятел! Тези няколко реда са малък подарък за иначе голямото и дългоочаквано твое пълнолетие. Знаеш, че заоблените букви са най-голямата ми любов – затова ти посвещавам и подарявам няколко слова от нея.

Хубаво е да знаеш,

че някой те обича

платонично, безвъзвратно,

с аромат на корист и колебание,

с повик на човешко.

Хубаво е да знаеш,

че има кой да замълчи,

да те погълне в

твоята, моята, неговата тишина,

да ти шепне с поглед,

а звучните слова да са болезнено познати.

Хубаво е да знаеш,

че полетът си е твой,

а счупеното крило

има винаги

кой да закърпи.

Хубаво е да знаеш,

че някой те обича,

защото тленните обещания илюзии

бледнеят и се стопяват между

белите глухарчета и нямото приятелство.