.jpg)
Филтърът на
цигарата бавно омекваше между пръстите, оставил натрапчив сладникав вкус по
побелелите ѝ устни. Димът нежно я обгръщаше като пелерина, галеше дробовете ѝ и изпълваше всяка жива клетка с щастие. Аромат се впиваше в кожата
ѝ, навлизаше във вените и неусетно достигаше до бавно туптящото ѝ сърце. Всичко
изглеждаше прекрасно, но някак носталгично. Тъмнината поглъщаше улиците,
колите, минувачите като черна, непрогледна бездна, в която губиш дори чувството
си за съществуване.
Ах, минувачите. Всички лица бяха покрити с метални маски –
студени, безизразни, неприветливи; очите бяха празни, изгубили онази детска
надежда. Какво се беше случило с невинните мечти? Къде беше избледнял блянът за
живот? Къде беше отишла магията?
Студът започна да спуска ледените си стрели по цялото ѝ тяло. Извади нова цигара. Меката светлина от кибритения пламък огря за миг разширените ѝ от недостиг на сън зеници.
Искаше ѝ се хората да бяха книги. Така би могла да прелиства
страниците, да подчертава любимите си неща за тях и да показва колко са
прелестни. Щеше да поставя книгите точно до леглото си и всяка вечер да
преоткрива нови реалности. Всяка личност за нея беше нова поема, чиито думи
меланхолично се полюшват по меката хартия.
Часовниковата кула издаде някакъв глух и зловещ звук. Беше
полунощ, а тя все още не искаше да се прибира у дома. Не виждаше смисъл. Белите
стени внушаваха студенина и самота. Дори меките завивки не бяха способни да я
дарят с топлата прегръдка, защото ледената самота отдавна беше обладала сърцето
ѝ.
Тя продължи да върви по безлюдните улици, огрени от сребърна
лунна светлина. Лека усмивка се приплъзна по набраздените ѝ бледи устни. Може
би така беше по-лесно. Тя знаеше, че зад усмивката се криеше болка, самота,
безгласни викове за помощ, но илюзията беше толкова по-сладка.