Спомен

Часовникът бавно секундите си отброява
и слива се с поредния удар на моето сърце.

Тик-так, всеки миг с очакване се напоява,

трепета на упование гали ме като перце.

Извадих лист – пожълтял и блед,

смачкан в дъното на скрина.

Жадувах да напиша мислите наглед,

но страхът ми беше властелина.

Боях се от спомена за любовта,

отдавна заменена с празнота.

Но треската в кръвта

бленуваше за яснота.

Ръката плахо до писеца се докосна

и усетих металната студенина.

Сърцето и ума в схватка смъртоносна

нехайно топяха душевната леденина.

Спомени. Мигове. Часове.

Всичко в съзнанието изникна.

Очи. Допир. Гласове.

Във вените тъга проникна.

Преди година те зърнах за последно.

Последни думи, погледи, целувки.

После ти изчезна нямо и безследно.

Дълги часове жадувах за твоите милувки.

Писецът плавно се спусна по меката хартия.

Катранено мастило и слова отровни!

До секунда смятах спомените за ненужна вехтория,

а сега пробождат ме като убийствени стрели, гробовни.