Никой не е
може да обича така като един поет е способен – така нежно, чисто и непокорно. А
Тя беше поет. Изчакваше нощта да обгърне света с черното си було и взимаше един
полусчупен молив. Графитът бавно оставяше своите черни следи по пожълтелия
лист. Буквите неусетно се редяха в унисон със звука от мекия допир на писалката до
празната хартия.
Тази нощ
луната бе пълна и ледените ѝ лъчи огряваха масата в ъгъла на стаята, отрупана
със смачкани листа и разпилени моливи. Тя беше сама и единствено бледият спомен
за Него възпираше очите ѝ да се впуснат в химеричната вселена на сънищата.
Времето, прекарано с него, ѝ липсваше. Душата ѝ бе празна, а сърцето –жадно.
Тя обичаше
дългите му топли прегръдки, последвани от поглед, който бе непосилно да бъде
описан – потъваше в дълбоките му очи и губеше чувството си за съществуване. Бяха
от онези моменти, в които всичко изглежда толкова нереално красиво, и Тя
оставаше безмълвна, тайно бленувайки да удължи мига.
Когато
вървяха по шумните улици, Той хващаше ръката ѝ и оживеният град някак заглъхваше – оставаше като бледа основа, върху която те рисуваха с баграта на споделени
мечти, необуздани трепети и утопична любов.
Откриваше
поезия в неговите сини очи, заплетени коси и крива усмивка. Тя се превръщаше в
читател, не писател. И въпреки многобройните опити да отпечата обаянието му на
захабената хартия, съзнанието ѝ оставяше безсилно. Словото се превръщаше в
негоден преразказ на изкусно създадена поезия.