Защото
когато си поет,
нощта надделява над деня.
Тогава се сражават мислите безчет
и неизменна жертва е съня.
Когато
излезеш по улиците във тъма,
когато сънят е покорил света,
Знаеш, че никога не си сама.
Държиш в себе си за безбрежието билета.
В ума се
вплитат спомени от бъдеще,
тъгата разцъфва във омая.
Патос и унилост се сблъскват на кръстовище,
после за ръка излитат към безкрая.
Пред листа
се чувстваш непохватен.
Мастилото е не оръжие. Вреда.
Твоят космос остава всеобхватен,
но разбулването е болезнена беда.
Защото
когато си поет,
битката в съзнанието е вечна.
Тогава се сражават мислите безчет
и яснотата все остава тъй далечна.