Качвам се в
колата и тръгвам за никъде. Тъмнината е прегърнала улиците с черния си плащ.
Тишината е проглушителна - колко обаятелен звук! Около мен има само прошарени
дървета, губещи се в сянката, и пътни знаци, напомнящи за далечното
хорско наличие.
Пътувам към нищото. Не ми е нужна дестинация, нали така?
Всеки ден търсим нови цели, изминаваме пътя с борби и мъки и после тръгваме към
поредната точка. Къде се загубиха чувствата, смехът, обичта, мечтите, онази
дребна невинна радост? Изгубихме емоционално-човешкото, заменяйки го с
битовизъм сред дишащи механизми. И защо? За да се нагодим в обществената
матрица? Начална точка, праволинейна магистрала, последна точка, която
мигновено се превръща в начална и отново... Вечна хоризонтално поставена
спирала.
Една кола профучава край мен. Жълтите й очи пронизват тъмата
кaто огнени стрели и се впиват в изнурените ми зеници.
Приятно е да се отклониш за кратко от магистралата и да
тръгнеш по някак тясна пътечка. Без причина и цел. Сам си. Не, не самотен...
сам. Няма ги бетонните небостъргачи, от които всяка сутрин излизаме забързано.
Вървим целенасочено по претъпканите тротоари с горчиво кафе, блъскаме се в
непознати и продължаваме отново. И за какво? Наричаме това "малки
стъпки" към "житейско", "професионално", "личностно"
или каквото и да е там "изкачване". А всяка вечер се прибираме в
същата студена стая, със същите неосъществени блянове и отдавна забравени
мечти, загубили началото, притиснати в настоящето и изпускащи бъдещето. И
цялата тази еднородна сива картина е "изкачване".
Фаровете остават в далечината. Уединеността е красива.
Усещането за живот, течащ бурно във вините, е красив, и тишината , и онези
прогарящи фарове и непознатият завой - и те. Нищо не е бяло или черно, високо
или ниско, правилно или грешно. Имаш само пътека и тя е такава каквато мисълта
ти позволи да бъде.