Как
изглеждаме в очите на един чужденец? С какво е бил привлечен от нашата мила
страна? И на колко светлинни години разстояние е нашият светоглед от този на
западния европеец? На всички тези въпроси, обикновено последвани от естествено
общоприето примирение от наша страна, отговаря шведът Йохан Карлсон, креативен
директор на едно от най- популярните списания за бизнес и мениджмънт у нас.
Да започнем
от самото начало – как човек, родом от една от най-проспериращите държави в
света, се озовава в България. Не си мислете, че изконната причина е
многовековната ни култура, вариативна история или космическа музика. Отегчен от
рутината, Йохан решава да дойде тук, привлечен от изречение върху корицата на
туристическа книга: „най-непознатата страна в Европа”. Изглежда, че първата
асоциация за родината ни не е, свързана с култура или изкуство,a
pо-скоро с екзотика и
атрактивна необичайност.
След
стъпването на българска земя, по естествен път нашият герой се озовава в
българска компания и коя смятате е първата българска дума, обогатила речника
му? В западните страни естественият поток от думи винаги започва с „здравей”, а
тук встъплението е „наздраве”. Това води до може би една от най-съществените
черти от нашия народен манталитет: фалшивата фамилиарност остава на заден план,
заместена от мигновени искрени и приятелски чувства. Не бих казала, че това е
естетическият път към запознаване, но напук на всички западноевропейски книги
за етикеция и „правилно” поведение, тук тази тактика се окозва универсално
сполучлива. Не знам дали е заради горещите дълги лета или заради незавидното
състояние политиката и икономиката, които са ни довели до такова положение, че ни
останаха само приятелските взаимоотношения. Но докато в скандинавски страни четат
тази етична литература и после се оказват на челните места в статистиките по
извършени самоубийства, в България пием ракия с последните си спестявания,
показваме истинските си топли емоции и стимулираме вътрешната търговия. Може да
се каже, че сме намерили доста приятен начин за оцеляване.
Живеейки в
малка страна (Едно от доказателствата е правилото на „трите телефонни
разговора”, с които можеш да намериш номера на всеки, когото поискаш.),
българите все повече изпитваме желания да преминем отвъд границата и да се
впуснем в дълбините на необятния свят. Пътуваме, опознаваме и това респективно се
отразява на изискванията ни, когато се върнем. Желаем по-добро обслужване,
инфраструктура, заплащане и потенциал за развитие. Но за да имаме каквито и да
е било претенции, трябва да погледнем първо себе си, собствените си разбирания,
светоглед и начин на живот. Йохан изтъква като недостатък една национална черта
– завистта. Дава за пример родната си страна – в Швеция мениджърите са наричани
колеги, а тук – директори – някак е важно да се изтъкне високата позиция. Друга
отрицателна черта е строгият индивидуализъм: „ В София дори най-малките
кооперации имат антена за интернет и телевизия на всеки балкон. В Стокхолм е
популярно съкооператорите да купят една голяма, скъпа, но мощна антена и да си
делят разходите и сигнала.” Изглежда, че въпреки показното приятелство, сме
свикнали да оцеляваме сами и не изявяваме каквото и да е желание за (най-вече
икономическа) обвързаност. Предполагам, че е останала черта от Социализма,
когато недоимъка тържествува и пазиш по-добре от очите си портокалите и
кецовете от Кореком. А после всичко това бива последвано от вечния Преход,
където въпреки отворените пазари, икономиката се срива гръмоломно. Е, изглежда,
че всичко си има логично хуманно обяснение.
Йохан обръща
внимание и на столицата: „Да вземем например Стокхолм - там голяма част от
трафика е изнесен под града. А тук няма добра инфраструктура, която да може да
издържи толкова много автомобили, колкото има в момента, а те стават все
повече.” С обявяването си на столица, София
е наброявала 19 хиляди жители, днес жителите са близо 60 пъти повече и
съответно градът не е пригоден за толкова висока гъстота на населението. Но
защо въпреки пренаселването броят на желаещите да станат софиянци нараства? Тук
причината са главозамайващо количество фактори – политика, икономика, наука,
образование, култура, изкуство и архитектура. Като че ли цялото развитие на
държавата е средоточено в столицата и още 2-3 по-големи града, пренебрегвайки
малките градчета и села.
Йохан
споделя още, че в България всичко става бавно, и дава за пример паметника пред
НДК, който сам нарекъл „паметник на провала”. И може би има право… Той е
отражение за състоянието на България днес –създаден, за да напомня за славната
велика България от преди векове, построен е по време на социалистическия период
и рушащ се в днешни дни. Изглежда, че и този паметник преживява своя малък Преход,
остана ли му само архитектурни планове на хартия, но без никаква реализация на
практика.
Въпреки
споменатите недостатъци на родината ни и нейната столицата, Йохан завършва
положителна – харесва старите сгради харесва и зелените паркове, които посещава
с малкото си дете. „В града има усещане за история и наследственост” –
заключава той с усмивка.