Любов на поет

Никой не е може да обича така като един поет е способен – така нежно, чисто и непокорно. А Тя беше поет. Изчакваше нощта да обгърне света с черното си було и взимаше един полусчупен молив. Графитът бавно оставяше своите черни следи по пожълтелия лист. Буквите неусетно се редяха в унисон със звука от мекия допир на писалката до празната хартия.

Тази нощ луната бе пълна и ледените ѝ лъчи огряваха масата в ъгъла на стаята, отрупана със смачкани листа и разпилени моливи. Тя беше сама и единствено бледият спомен за Него възпираше очите ѝ да се впуснат в химеричната вселена на сънищата. Времето, прекарано с него, ѝ липсваше. Душата ѝ бе празна, а сърцето –жадно.

Тя обичаше дългите му топли прегръдки, последвани от поглед, който бе непосилно да бъде описан – потъваше в дълбоките му очи и губеше чувството си за съществуване. Бяха от онези моменти, в които всичко изглежда толкова нереално красиво, и Тя оставаше безмълвна, тайно бленувайки да удължи мига.

Когато вървяха по шумните улици, Той хващаше ръката ѝ и оживеният град някак заглъхваше – оставаше като бледа основа, върху която те рисуваха с баграта на споделени мечти, необуздани трепети и утопична любов.

Откриваше поезия в неговите сини очи, заплетени коси и крива усмивка. Тя се превръщаше в читател, не писател. И въпреки многобройните опити да отпечата обаянието му на захабената хартия, съзнанието ѝ оставяше безсилно. Словото се превръщаше в негоден преразказ на изкусно създадена поезия.

Спомен

Часовникът бавно секундите си отброява
и слива се с поредния удар на моето сърце.

Тик-так, всеки миг с очакване се напоява,

трепета на упование гали ме като перце.

Извадих лист – пожълтял и блед,

смачкан в дъното на скрина.

Жадувах да напиша мислите наглед,

но страхът ми беше властелина.

Боях се от спомена за любовта,

отдавна заменена с празнота.

Но треската в кръвта

бленуваше за яснота.

Ръката плахо до писеца се докосна

и усетих металната студенина.

Сърцето и ума в схватка смъртоносна

нехайно топяха душевната леденина.

Спомени. Мигове. Часове.

Всичко в съзнанието изникна.

Очи. Допир. Гласове.

Във вените тъга проникна.

Преди година те зърнах за последно.

Последни думи, погледи, целувки.

После ти изчезна нямо и безследно.

Дълги часове жадувах за твоите милувки.

Писецът плавно се спусна по меката хартия.

Катранено мастило и слова отровни!

До секунда смятах спомените за ненужна вехтория,

а сега пробождат ме като убийствени стрели, гробовни.

Поглед

Звезди, що видели сте от свойта висота?

Чия история следи сега меката ви светлина?

Наблюдавате ли момичето с неземна красота,

загубило душата си отдавна из розовата долина?

Ами писателят с изгасващата свещ,

седящ във ъгъла до счупената маса?

Животът му превърнат е във сън зловещ,

останала му само гледката от малката тераса.

Какво ще кажете за художника на тротоара

с изсъхнали бои и стара, захабена четка?

Вечер търси вдъхновение из претъпканата автогара,

за пропилените младини давайки си равносметка.

Звезди, що видели сте от свойта висота?

Творци на красота с мечти греховни,

пазещи у себе си скрита детска дивота,

носещи души безсмъртни и бунтовни?

Горчивият вкус по набраздените ѝ устни

Филтърът на цигарата бавно омекваше между пръстите, оставил натрапчив сладникав вкус по побелелите ѝ устни. Димът нежно я обгръщаше като пелерина, галеше дробовете ѝ и изпълваше всяка жива клетка с щастие. Аромат се впиваше в кожата ѝ, навлизаше във вените и неусетно достигаше до бавно туптящото ѝ сърце. Всичко изглеждаше прекрасно, но някак носталгично. Тъмнината поглъщаше улиците, колите, минувачите като черна, непрогледна бездна, в която губиш дори чувството си за съществуване.

Ах, минувачите. Всички лица бяха покрити с метални маски – студени, безизразни, неприветливи; очите бяха празни, изгубили онази детска надежда. Какво се беше случило с невинните мечти? Къде беше избледнял блянът за живот? Къде беше отишла магията?

Студът започна да спуска ледените си стрели по цялото ѝ тяло. Извади нова цигара. Меката светлина от кибритения пламък огря за миг разширените ѝ от недостиг на сън зеници.

Искаше ѝ се хората да бяха книги. Така би могла да прелиства страниците, да подчертава любимите си неща за тях и да показва колко са прелестни. Щеше да поставя книгите точно до леглото си и всяка вечер да преоткрива нови реалности. Всяка личност за нея беше нова поема, чиито думи меланхолично се полюшват по меката хартия.

Часовниковата кула издаде някакъв глух и зловещ звук. Беше полунощ, а тя все още не искаше да се прибира у дома. Не виждаше смисъл. Белите стени внушаваха студенина и самота. Дори меките завивки не бяха способни да я дарят с топлата прегръдка, защото ледената самота отдавна беше обладала сърцето ѝ.

Тя продължи да върви по безлюдните улици, огрени от сребърна лунна светлина. Лека усмивка се приплъзна по набраздените ѝ бледи устни. Може би така беше по-лесно. Тя знаеше, че зад усмивката се криеше болка, самота, безгласни викове за помощ, но илюзията беше толкова по-сладка.

Намиране

Пусти улици, празна самота,

дълбоки очи, загубили своята бистрота.

Чисти капки дъжд от оголени дървета

милват с монотонен грохот посивелите павета.

Вървя по калните пътеки

и се вглеждам в погледа на всеки -

поглед, пълен с тъга, болка и омраза -

очите се превръщат в перифраза.

Но зад тази печал, горест и страдание

има капки от любов, щастие, благоухание…

Отвъд мъката прозира изстрадана надежда,

упование зад ъгъла плахичко поглежда.

И продължавам да вървя по калните пътеки,

откривайки по нещо от себе си у всеки.

Наричайте ме странна, безумна или луда,

но все още се оглеждам в хорските очи с почуда.

Пътуването е неизбежно, приключението е право на избор.

Някой ми каза, че животът е пътуване от първото проплакване до сетния дъх, целта не е да стигнеш от точка А до точка Б; животът е приключение без причина или повод. Пътуването е неизбежно, приключението е право на избор. Но това ли е моето приключение – ежедневна рутина, монотонни незначителни събития, въображение, смазано от общоприетата матрица, същност, притисната от общественото менгеме, недопрочетени книги, недовършени изречения, недоизказани слова, възпряно перо, изсъхнало мастило? Това ли е романтичното приключение, възхвалявано в множеството пожълтели страници с избледнели букви, покрити с прах в дъното на лавицата? Ами ако не е възхвалявано? Ами ако е оплаквано от хилядите автори с мъчна участ, запалили последната си свещ и даряващи зрението си безвъзмездно с малката им останала надежда да изкарат онова, дълбоко впито в изстиналата им душа, и жадуващи за поне един читател, способен да разчете тъгата между редовете за усмивки и любов?

Не, не желая да съм като тях. Не искам да държа в ръката си счупен молив, драскащ никому нeнужни думи, олицетворяващи недостижим блян. Мечтая между пръстите си да имам билет, билет към неизвестността. Искам да обикалям; да изляза от града, претъпкан с хора, криещи се зад гранитни маски, и бетонни небостъргачи. Искам да опознавам нови култури, разбирания, житейски истории; да пиша, да рисувам, да създавам. Искам да мечтая, да обичам, да бъда обичана, да преоткривам, да намеря и опозная собственото си Аз - онова малко същество, скрито зад черния грим и сините очи. Искам да изживея приключението си – това приключение, за което всички говорят, но малцина имат смелостта на вкусят.