Когато си поет...

Защото когато си поет,

нощта надделява над деня.

Тогава се сражават мислите безчет

и неизменна жертва е съня.

Когато излезеш по улиците във тъма,

когато сънят е покорил света,

Знаеш, че никога не си сама.

Държиш в себе си за безбрежието билета.

В ума се вплитат спомени от бъдеще,

тъгата разцъфва във омая.

Патос и унилост се сблъскват на кръстовище,

после за ръка излитат към безкрая.

Пред листа се чувстваш непохватен.

Мастилото е не оръжие. Вреда.

Твоят космос остава всеобхватен,

но разбулването е болезнена беда.

Защото когато си поет,

битката в съзнанието е вечна.

Тогава се сражават мислите безчет

и яснотата все остава тъй далечна.

Влак за никъде

Изгубена

Без минало и бъдеще

Утроба, битие и после гробище

Не живея, просто съществувам

Безлюдната гара

Последен влак

Горчива цигара

Димен облак

Прогорено гърло

Страх от неизвестността

Билет към теб

или грешна дестинация

Ти и аз

Аз и ти

Колко химерично…

Навсякъде, никъде и пак оставам тук

Карай към Слънчев бряг!

„И после паля към Слънчака” – днешният блян, повод за гордост и бели петна в съзнанието на средностатистическата българска младеж. Вече изречението „Отивам на море.” не е свързвано със солената вода, а по-скоро с литри нискокачествен, но разноцветен алкохол, чалга с нелогични текстове и много тагове във Фейсбук.

Как да спадаме към елита на „Sunny-то”? Рецептата е лесна:

1. Карай към Слънчев бряг, знаеш как...

Слънчакът е крайната ви дестинация. Няма значения в кой град по българското черноморие сте отседнали – денят винаги свършва и започва със Слънчев. Не забравяйте да съобщите на всичките си „приятели” във Фейсбук, че пътувате натам, още когато се качите на колата, автобуса или доброто, старо БДЖ. Не забравяйте да прикачите и снимка, отразяваща нетърпението и щастието от предстоящите напивания, забивки и изкуствен тен. Когато пристигнете на уреченото място, отново задължително се тагнете в хотела, който съм напълно убедена, че съдържа в името си „spa”, „resort” или „palace” . Ако сте в околните курорти  като Св. Влас, Несебър или Равда, можете да пропуснете, защото те са твърде под нивото на Слънчев и няма да сте достатъчно sassy пред „приятелите” си в социалната мрежа, без значение, че никой от тях не изявява каквито е да е зачатъци на интерес от вашето местоположение.

2. Хайде на Сaсao

Първото място, което е напълно наложително да посетите е Сaсao. Полъхът на мотива за антирационална човечност те облива още при първите стъпки. Бетонните зверове те гледат с многобройнити си празни очи, построени на мястото на мекия пясък. От бреговато ивица са останали малки зачатъци, и те все така обрисувани с четката на човешката немърливост.  Кърпите са демоде. Кому е нужна топлата прегрътка на горещия пясък? Толкова е по-fancy е да седнеш на пласмасовия шезлонг с фрапе в ръка от съседното барче с цена, многократно по-висока от себестойността, но все пак си заслужава всяка стотинка, защото ще имаш рядкосрещаната възможност да се снимаш със студеното кафе, на заден план с краката си и някое клюкарско списание, разказващо за последните ексклузивни събития около идолите ти като Николета Лозанова и Алисия. *Отново напомням, за процедурата „ choose photo -> upload”.*

3. От първото ме хвана, Хавана-Тропикана - не мога да престана!

Изборът от нощни клубове е умопомрачително огромен, но малко са тези, в които ходи „елитът”. Grand-ът отдаван стана демоде. Сега „вървежни” са Bedroom, Брилянтин и Folk club The 1 – името на последния само говори за мястото му в йерархията. Дрескодът е един – бяла прилепнала тениска на Armani за „лошите батки” (може и да е от пазара за 10лв. – в тъмното няма да се разбере много) или бялата риза от абитуриентския бал с прилепнали дънки за изтупаните играчи. Момичетата следват девиза за обратната пропорционалност  – „колкото по-малко плат, толкова повече богати батковци”. Сенките на очите са черни и опушени, старателно подчертани с очна линия тип „котешко око” или „Клеопатра” и дълги изкуствени мигли за „нежно провокативен поглед”.

Тук вече е моментът, когато трябва да извадите iPhon-a и да бомбардирате Фейсбук със спам. Дайте всичко от себе си и покажете на какво сте способни – тагвания *всеки от компанията ви трябва да отбележи локацията ви*, размазани снимки на шарените шотове и хиенско преследване на фотографа в дискотеката, за да можете да се отбележите в официалната страница на клуба отново във Фейсбук.

Рисуването на живописната картина около играта на палав тигър и игрива сърна е непосилно дори за поддръжниците на Рококо. Да сте представител на нежния пол си е цяла богословия – всички мазни батковци ви налитат, романтичните намеци са излишни; лесно намирате с кого да танцувате, а наливането с безплатен алкохол е безпроблемно. Как ще се отплащате е друга тема…

Заключение

Многоцветни напитки с неизвестни съставки, сипани в чаши с атрактивни форми и размери, безсмислено украсени с хартиени чадърчета и шарени пръчици; страстни целувки, лишени от каквито и да е чувства и емоции, заменени единствено от първични желания и животински нужди; горчив аромат на евтина водка, оставила безцеремонно спомена за себе си по пресушените устни и влажни дрехи; къси рокли, крещящи "Ела ми!"; тежък грим, възпиращ досега на горните мигли до долните; неонови светлини, изгарящи и без това изнурените очи - и всичко за една нощ на едно място – Слънчев бряг.

Колко сладникаво...

Не се влюбвай...

Не се влюбвай в момиче, откриващо живот между пожълтелите страници, обагрени с черно мастило. Дари любовта си на онова, с което танцуваше вчера в дискотеката. Тя беше златокоса, с къдрави масури, дълги розови нокти  и прилепнала рокля. Обади ѝ се, защото съм убедена, че ти е дала номера си. Не си мисли, че заемаш важно място в живота ѝ – само снощи още няколко такива като теб получиха възможност за връзка с нея. Но пробвай все пак. На първата ви среща я заведи в кафенето пред блока ти. Не е много романтично, но за нея няма значение. Пий бавно горчивото кафе, губи време, говорете си за новоизлезлите филми и клюките за актьорите в тях. Други интереси няма да откриеш в тази личност. С всяка минута губиш желание за каквато и да е вербална комуникация. В речта ѝ няма красота, динамика, съвършенство - само елементарна лексика, заучени „сложни” думички, изказани не на място, и смехотворни сравнения, взети от някоя любовна латиноамериканска сапунка. Но ти не си с нея, за да водиш разговори за театър, музика, политика или поезия. Изчакай нощта да обгърне улиците с непрогледния си плащ и я заведи в апартамента си. Не е нужно да я омайваш с топли прегръдки и нежни целувки. Притисни я до стената и съблечи дрехите ѝ, защото оголването на тялото е изкушаващо по-лесно от оголването на душата. Събудете се в късния следобед, когато слънцето е доближило запада. Но това е без значение, защото денят е предназначен за пътувания, опознавания, усмивки, запознанства, платонична любов, открития, разходки, а вашата любов няма платоничен елемент… всъщност не си сигурен дали е изобщо любов. През остатъка от деня може отново да се затворите в някое квартално кафене, докато звездите огреят синевата. Втората вечер можете да посетите някое нощно заведение. Танцувай с нея, обхождайки всяка част от изкуственото ѝ тяло. Кожата ѝ е пропита с мириса на долнопробен парфюм и цигарен дим. Пийте нискокачествена водка, която прогаря устните, гърлото и гърдите; омайва съзнанието ти за кратко и после причинява главоболие. Първоначално ти харесва, защото водката е евтина и леснодостъпна, но после осъзнаваш, че няма нищо специално в нея и бързо губиш интерес; спиртът бързо те омайва, но на сутринта си все толкова празен и самотен.

Не се влюбвай в момиче, откриващо живот между пожълтелите страници, обагрени с черно мастило. Тя ще иска да прекарвате следобедите си заедно по алеите на слънчеви паркове и ще ти говори за Буковски и Хемингуей. Речта ѝ ще бъде плавна и обаятелна, изпълнена с метафори и сравнения. Ще те води из музей и галерии. Ще ти подарява невинни усмивки, искрящи погледи и топли прегръдки. А когато сребролунната светлина облее улиците, ще те заведе в дома си. Ще извади прашна тетрадка от дъното на лавицата с книги и ще ти прочете за своите мечти, пътешествия, заплетени емоции; ще ти разкрие своя пищен малък свят. Ще ти поднесе чаша старо вино. Мекият му стипчив вкус ще докосне плавно устните ти, ще усещаш как всяка глътка се спуска бавно по тялото ти, впива се във вените и прегръща нежно изнуреното ти сърце. Дори след последната капка ще усещаш сладостта му и вечно ще жадуваш за още.

Не се влюбвай в момиче, откриващо живот между пожълтелите страници, обагрени с черно мастило. Защото нейната любов не е за всеки - чиста, непокорна и страстна. А животът е твърде кратък, за да стигнеш до последната глава от нейната книга.

Любов на поет

Никой не е може да обича така като един поет е способен – така нежно, чисто и непокорно. А Тя беше поет. Изчакваше нощта да обгърне света с черното си було и взимаше един полусчупен молив. Графитът бавно оставяше своите черни следи по пожълтелия лист. Буквите неусетно се редяха в унисон със звука от мекия допир на писалката до празната хартия.

Тази нощ луната бе пълна и ледените ѝ лъчи огряваха масата в ъгъла на стаята, отрупана със смачкани листа и разпилени моливи. Тя беше сама и единствено бледият спомен за Него възпираше очите ѝ да се впуснат в химеричната вселена на сънищата. Времето, прекарано с него, ѝ липсваше. Душата ѝ бе празна, а сърцето –жадно.

Тя обичаше дългите му топли прегръдки, последвани от поглед, който бе непосилно да бъде описан – потъваше в дълбоките му очи и губеше чувството си за съществуване. Бяха от онези моменти, в които всичко изглежда толкова нереално красиво, и Тя оставаше безмълвна, тайно бленувайки да удължи мига.

Когато вървяха по шумните улици, Той хващаше ръката ѝ и оживеният град някак заглъхваше – оставаше като бледа основа, върху която те рисуваха с баграта на споделени мечти, необуздани трепети и утопична любов.

Откриваше поезия в неговите сини очи, заплетени коси и крива усмивка. Тя се превръщаше в читател, не писател. И въпреки многобройните опити да отпечата обаянието му на захабената хартия, съзнанието ѝ оставяше безсилно. Словото се превръщаше в негоден преразказ на изкусно създадена поезия.

Спомен

Часовникът бавно секундите си отброява
и слива се с поредния удар на моето сърце.

Тик-так, всеки миг с очакване се напоява,

трепета на упование гали ме като перце.

Извадих лист – пожълтял и блед,

смачкан в дъното на скрина.

Жадувах да напиша мислите наглед,

но страхът ми беше властелина.

Боях се от спомена за любовта,

отдавна заменена с празнота.

Но треската в кръвта

бленуваше за яснота.

Ръката плахо до писеца се докосна

и усетих металната студенина.

Сърцето и ума в схватка смъртоносна

нехайно топяха душевната леденина.

Спомени. Мигове. Часове.

Всичко в съзнанието изникна.

Очи. Допир. Гласове.

Във вените тъга проникна.

Преди година те зърнах за последно.

Последни думи, погледи, целувки.

После ти изчезна нямо и безследно.

Дълги часове жадувах за твоите милувки.

Писецът плавно се спусна по меката хартия.

Катранено мастило и слова отровни!

До секунда смятах спомените за ненужна вехтория,

а сега пробождат ме като убийствени стрели, гробовни.

Поглед

Звезди, що видели сте от свойта висота?

Чия история следи сега меката ви светлина?

Наблюдавате ли момичето с неземна красота,

загубило душата си отдавна из розовата долина?

Ами писателят с изгасващата свещ,

седящ във ъгъла до счупената маса?

Животът му превърнат е във сън зловещ,

останала му само гледката от малката тераса.

Какво ще кажете за художника на тротоара

с изсъхнали бои и стара, захабена четка?

Вечер търси вдъхновение из претъпканата автогара,

за пропилените младини давайки си равносметка.

Звезди, що видели сте от свойта висота?

Творци на красота с мечти греховни,

пазещи у себе си скрита детска дивота,

носещи души безсмъртни и бунтовни?

Горчивият вкус по набраздените ѝ устни

Филтърът на цигарата бавно омекваше между пръстите, оставил натрапчив сладникав вкус по побелелите ѝ устни. Димът нежно я обгръщаше като пелерина, галеше дробовете ѝ и изпълваше всяка жива клетка с щастие. Аромат се впиваше в кожата ѝ, навлизаше във вените и неусетно достигаше до бавно туптящото ѝ сърце. Всичко изглеждаше прекрасно, но някак носталгично. Тъмнината поглъщаше улиците, колите, минувачите като черна, непрогледна бездна, в която губиш дори чувството си за съществуване.

Ах, минувачите. Всички лица бяха покрити с метални маски – студени, безизразни, неприветливи; очите бяха празни, изгубили онази детска надежда. Какво се беше случило с невинните мечти? Къде беше избледнял блянът за живот? Къде беше отишла магията?

Студът започна да спуска ледените си стрели по цялото ѝ тяло. Извади нова цигара. Меката светлина от кибритения пламък огря за миг разширените ѝ от недостиг на сън зеници.

Искаше ѝ се хората да бяха книги. Така би могла да прелиства страниците, да подчертава любимите си неща за тях и да показва колко са прелестни. Щеше да поставя книгите точно до леглото си и всяка вечер да преоткрива нови реалности. Всяка личност за нея беше нова поема, чиито думи меланхолично се полюшват по меката хартия.

Часовниковата кула издаде някакъв глух и зловещ звук. Беше полунощ, а тя все още не искаше да се прибира у дома. Не виждаше смисъл. Белите стени внушаваха студенина и самота. Дори меките завивки не бяха способни да я дарят с топлата прегръдка, защото ледената самота отдавна беше обладала сърцето ѝ.

Тя продължи да върви по безлюдните улици, огрени от сребърна лунна светлина. Лека усмивка се приплъзна по набраздените ѝ бледи устни. Може би така беше по-лесно. Тя знаеше, че зад усмивката се криеше болка, самота, безгласни викове за помощ, но илюзията беше толкова по-сладка.

Намиране

Пусти улици, празна самота,

дълбоки очи, загубили своята бистрота.

Чисти капки дъжд от оголени дървета

милват с монотонен грохот посивелите павета.

Вървя по калните пътеки

и се вглеждам в погледа на всеки -

поглед, пълен с тъга, болка и омраза -

очите се превръщат в перифраза.

Но зад тази печал, горест и страдание

има капки от любов, щастие, благоухание…

Отвъд мъката прозира изстрадана надежда,

упование зад ъгъла плахичко поглежда.

И продължавам да вървя по калните пътеки,

откривайки по нещо от себе си у всеки.

Наричайте ме странна, безумна или луда,

но все още се оглеждам в хорските очи с почуда.

Пътуването е неизбежно, приключението е право на избор.

Някой ми каза, че животът е пътуване от първото проплакване до сетния дъх, целта не е да стигнеш от точка А до точка Б; животът е приключение без причина или повод. Пътуването е неизбежно, приключението е право на избор. Но това ли е моето приключение – ежедневна рутина, монотонни незначителни събития, въображение, смазано от общоприетата матрица, същност, притисната от общественото менгеме, недопрочетени книги, недовършени изречения, недоизказани слова, възпряно перо, изсъхнало мастило? Това ли е романтичното приключение, възхвалявано в множеството пожълтели страници с избледнели букви, покрити с прах в дъното на лавицата? Ами ако не е възхвалявано? Ами ако е оплаквано от хилядите автори с мъчна участ, запалили последната си свещ и даряващи зрението си безвъзмездно с малката им останала надежда да изкарат онова, дълбоко впито в изстиналата им душа, и жадуващи за поне един читател, способен да разчете тъгата между редовете за усмивки и любов?

Не, не желая да съм като тях. Не искам да държа в ръката си счупен молив, драскащ никому нeнужни думи, олицетворяващи недостижим блян. Мечтая между пръстите си да имам билет, билет към неизвестността. Искам да обикалям; да изляза от града, претъпкан с хора, криещи се зад гранитни маски, и бетонни небостъргачи. Искам да опознавам нови култури, разбирания, житейски истории; да пиша, да рисувам, да създавам. Искам да мечтая, да обичам, да бъда обичана, да преоткривам, да намеря и опозная собственото си Аз - онова малко същество, скрито зад черния грим и сините очи. Искам да изживея приключението си – това приключение, за което всички говорят, но малцина имат смелостта на вкусят.