Любовта е егоизъм

Любов? Не ми говори за любов. Колко аматьорско…

Този смисъл, който влагаш в „любов”, аз асоциирам с нужда за живот! И тази нужда е толкова егоистична… Любовта е взаимен егоизъм. Това е изконна нужда да се чувстваш ценен, сигурен и достатъчно добър за някого някога. Това е житейската проста потребност да получиш нещо, което нямаш – съмишленик в среднощно приключение под блясъка на осветения централен булевард с бутилка вино или нещо по-градусово горещо; приятел за разходка из близката изложба на автопортрети, за чиято художествена психология само ти имаш интерес да се замислиш; или поддръжник на твоите така пламенни разбирания и стремежи за хармония, които и ти не си сигурен, че успяваш да проумееш. Това е нуждата за китайско рано сутрин и ръце, в които да поплачеш. Любовта не е търсене на теми за разговор, защото думите лесно потичат една след друга, докато почти не заспите на тревата в парка. Тя е няма подкрепа и настървена борба рамо до рамо в малките всекидневни битки.

Макар и егоизъм, той е от специалните - взаимен. За него трябва порастване - да станеш духовно независим; да разбереш кой си, какво търсиш, за какво мечтаеш, към какво се стремиш. Трябва да опознаеш всяка извивка и цветен нюанс на своето съзнание, за да си способен да се противопоставиш на вселената сам. Необходима е безмерна мяра смелост, решителност и готовност за битка. Създай своя рамка за морал и гледай да е от гъвкав материал. После гравирай, дълбай, извивай, завъртай, оцветявай и режи, но гледай сечивата да са си твой. Не се съобразявай с традиции, култури, семейни или обществени норми. Моралната рамка си е твоя, свободата си е твоя. Пътувай, опознавай нови религии, разбирания, хора, общувай, учи нови езици, открий непознати изкуства. Излез от четирите стени на дома си и стани част от универсума.

А любовта… тя идва после. Намираш същия егоист като теб. Ти даваш. Той дава. Държите си ръцете като по филмите и си говорите сладникаво. След време осъзнавате, че всичко това е излишно. Защото ако любимия не е до теб в 3 през нощта с широко отворени обятия, ако не е усетил незабележимата нотка на трева в гласа ти по телефона… тогава и най-омайващите целувки на централния булевард, и шарените подаръци, и леката завист на заобикалящите няма да имат значение.

Да, любовта е взаимен егоизъм. Ти даваш нещо. Той дава нещо. Разменяте, сглобявате и така до края. Ех, колко ужасно красива себична черта…

Твоята душа

Заричам се да заключа в поезия

сънищата на твоята душа -

където с песенната си фантазия

тихо в ръцете ти мога да се сгуша.

Заричам се да извайвам пеперуди

с дъха си по меката ти кожа

и да събуждам крилати други,

с които небесата под нозете ти да сложа.

Заричам се да вплитам пръсти в твоите,

както бабите със спомени и хурка

си пазят здраво мъките и покоите

на щастие от старата къщурка.

Заричам се да те обичам жарно

с копнежи за прииждащото лято,

после ще забравям всичко календарно

и от две души ще се роди нетленно ято.

Обаянието е в малкото

Научи ме, че обаянието е в малкото –
когато си забравях чадъра нарочно,

за да се мокря под твоя…

и те лъжех, че имаш хубави очи

като на съседа от лявата къща,

а тайно бях готова да заменя китната си улица

за кривата ти вселенска пътека.

Обаянието е в малкото –
когато слушах разказите ти от вчера,

защото нямотата ми пред теб пирува…

и докосвах ръката ти до моята неволно

с огнен порив на свястна преднамереност,

а после по тялото усещах разхождащи се пеперуди,

които политаха в сянката от днешните катрани.

Научи ме, че обаянието е в малкото –

всекидневното телесно овехтява

около празниците на платоничното.

За детските огньове

Душата на поезията -
с аромат на кипежна пролет.
Пролет, донесена от дяволи.
Дяволи със серафимна сладост.

Утре за млечния ти силует
ще порицават катранени ти извивки.
Извивки на вероломните молби.
Молби за утопична ведрина.

И така, скъпо ми дете,
заплети огньове между белите коси
и положи душа върху скованата земя .
Запей в пролетни извивки…

Без търпение

*на най-прекрасната ми любов*

Чакам те без търпение.
Чакам да полетя в твоите,
ти да полетиш в моите
прегръдки.

Чакам те да докосна устни
до твоите треперещи,
а после да пиша неритмични поеми
по меката ти жадна кожа.

Чакам да сплета пръсти
между твоите горещи
и да обиколим света
с малка каравана.

А за пламната ми обич
чакането е напразно…
Тя пропуква граници,
а лепилото е некадърно.

А ти мен не чакай.
Ще отдам душата си
до прогаряща несвяст.
Моля те, вземи я!
И я отнеси към вечността ни.

Просто сряда

Жена се обича

по много начини -

с шарени букви

в неравноделни рими;

с горчив шоколад,

загърнат в искряща опаковка;

с копнежен аромат

на сутрешни целувки;

с прокъсани писма,

пътуващи седмица;

с бели орхидеи,

защото е просто сряда.

Жена се обича
с преиначена романтика.
Защото преиначеното е сладко.
Иначе вкусът ти привиква
към безвкусието на понеделниците.

За нощта

Обичай ме бързо и радикално,
като глътка долнопробно уиски.
Прекарвай студени пръсти
през сплетените ми коси
и рисувай ярки пориви с червило
по бледото ми пламно тяло.
Не ме обичай благо -
колко аматьорско!
Бъди нощна пеперуда
и се отдай на тъмата до несвяст.
С крилата си пораждай бури -
мощни, яростни и страстни.

А на сутринта ще си тръгна
като ледена комета.
Ти смени смачканите чаршафи
и запечатай с моето червило думи
за сребролунната ни бяс.
Всичко на финала ще бъде
евтин преразказ, с който
бегло ще обрисуваш на своите приятели
колко съм божествена!

Приказки за самодиви

Научих се да те обичам бавно,
с извивките на млечното си тяло.

Косите си за теб завъртам плавно,

в медените букли губя те изцяло.

После скривам в тях приказки чудати,
истории за дяволи и самодиви,

за ненавист и любов в карати,

за ледени огньове и кокичета игриви.

Преследвам те със плавни стъпки,
улавям погледа ти като пеперуда.

В кръвта ми засияват бели тръпки

и отново обичта ми избуява в полуда.

Слънчеви комети

Лъжата изкривява изкуството. 
То става грозно, гърбаво, 

с изтлели очи и уродлива усмивка. 

Звездите се губят в мъглата,

ярките комети умират в празнотата, 

слънцето жарко леденее. 

Душата остава гладна, куха, 

с несбъднати блянове, викаща за помощ,

недокоснала се до споделяне.

А душата е лято. 
Топлият въздух се напоява 

с детска глъч, пенливи вълни,

горещи дъждове и безсънни нощи. 

Той те сгрява, когато ти е студено. 

Обичате, когато си сам. 

Приготвя ти чай, когато си болен. 

Прегръща те, когато няма кой. 

Лятото на поезията поглъща 

и зимата, и есента, и пролетта. 

Има белота без студ,

оранжеви багри без дъжд, 

цветни пъпки без сезонен грип.

Защо да приемаш часовника на претенции и пози, 
когато имаш лятно безвремие?

Заглавен епилог

Ти ще бъдеш главният герой,
аз ще се задоволя с отрицателната роля.
Всичко ще бъде дивен блус,
защото думите са демоде.
Може да има надписи
от бели завъртени букви
в рамки от изкуствени цветя.
Танцът ни ще бъде в пустота
под ритъма на грешни ноти.
Ще късаме черно-белите кадри,
а после ще залепяме само щастието.

А когато епилогът наближи,
ще оставя лентите на слънце
и ще заснемем всичко отначало.

Бели глухарчета

- на Мони

Честит рожден на моя по-голям брат, по-малък близнак, бъдещ съпруг, таен любовник, досаден син и най-прекрасен приятел! Тези няколко реда са малък подарък за иначе голямото и дългоочаквано твое пълнолетие. Знаеш, че заоблените букви са най-голямата ми любов – затова ти посвещавам и подарявам няколко слова от нея.

Хубаво е да знаеш,

че някой те обича

платонично, безвъзвратно,

с аромат на корист и колебание,

с повик на човешко.

Хубаво е да знаеш,

че има кой да замълчи,

да те погълне в

твоята, моята, неговата тишина,

да ти шепне с поглед,

а звучните слова да са болезнено познати.

Хубаво е да знаеш,

че полетът си е твой,

а счупеното крило

има винаги

кой да закърпи.

Хубаво е да знаеш,

че някой те обича,

защото тленните обещания илюзии

бледнеят и се стопяват между

белите глухарчета и нямото приятелство.

Романтична вечеря за един

Ще си купя
бели рози,
които няма
да потопя
във вода,
ще извадя от
дървения шкаф
полуизгорели свещи,
ще си поръчам
китайско -
отново номер 53,
ще си отворя бутилка
изветряло вино
и ще си пусна филм,
чиито реплики
зная наизуст.

Кой каза,
че за любовта
са нужни двама?

*многоточие*

Думите й бяха бели,
многоточията - разнословни.

Той се влюби в черните следи

на заоблените малки букви.

Тя пиеше кафето си горчиво,

а той – отровно подсладено.

Слънчеви и лунни часове

тя прекарваше пред бялата хартия,

а той тръгваше от ен-тия перон

на претъпканата автогара.

И докато тя пише за копнежи,
той пътува към безкрая.

Злочестото мастило

Написах ти писмо
преди години,
запечатах го
с катранено мастило
по погрешка.

И днес
платоничните си стихове
изцапвам с онова
незасъхнало мастило
по погрешка.

Понякога

Любовта ми беше книга стара,
с измачкани корици,

пожълтели листа,
бежово петно -
разляно горчиво кафе.
Четях я понякога.
Сюжетът бе прост:
сребролунни нощи,
огрени безлюдни улици,
прекършени токове,
бримка на бедрото,
избледняло червило,
кървави очи,
прогарящ студ,
тлееща цигара.

Книгата оставаше

в дъното на прашния скрин
и все я четях така...

...понякога

Много различно и нищо неестествено в един „Естествен роман” от Георги Господинов

През последните години се вдигна много шум около Георги Господинов и в частност около „Естествен Роман”. Множеството награди и признания от родната и световната сцена съблазниха моя интерес и реших да мина покрай близката книжарница.

„Естествен Роман” е може би най-разхвърляната и в същото време подредена творба, до която моите очи са имали възможността да се докоснат, подчинен на постмодернизма. Цялата тази върволица от парадокси започва и напомня за себе си още от самото заглавие, съставено от оксиморомно словосъчетание – романът, уж вълнуващ и необикновен, тук е естествен и свойствен за всички. Неподредеността пирува от корица до корица – творбата е плетка от множество истории за обикновеното всекидневие, на което големите артисти рядко обръщат внимание. Всъщност тук думата „история” не е на подходящото си място. Тя трябва да се състои в най-семплия си вид от начало, изложение и край. В този роман последните две стъпки липсват. Творбата е съчетание от множество начела – това на лирическия герой, претърпял развод, който ни ретроспектира целия си цветущ брак с още по-цветущ финал; това на писателя бездомник с люлеещия стол; това на ботаника, който отговаря за цялото равновесие в света; и това на… мухите. И именно от тези разбъркани и взаимно несвързани начела идва подредеността на романа. Читателят има само няколко глави, които могат да тръгнат  в един общ полет или да поемат по противоположни пътеки. Няма главоблъсканици. Въображението остава единственото мастилено перо.

Романът започва с мото, което смятам, че обобщава до голяма степен всичките начела и ги поставя под едно и също синьо небе:

"Във всяка секунда на този свят има една дълга върволица от плачещи хора и една по-малка от смеещи се. Но там има и трета върволица, която вече не плаче и не се смее. Най-тъжната от трите. За нея  ми се говори."

Всичко това е историята на едно момче от 70те години на 20-ти век с  непоклатимото желание да отстоява себе си, докато се катери на черешата в градината, за да гледа играта на карти на пияните съседи идоли, и завършва седнал на един плетен стол в крайните градски квартали с котка и нереализирани блянове, потъпкани от менгемето на живота.

Тук няма полярни изрази на емоции, липсва комедията, липсва драмата. Останало е само човешкото с всичкия му битовизъм, естественост, причини, начални корени, пасивно и борбено настояще, поглъщащо неизвестното бъдеще. А докато момчето пораства, мухите описват своите безбрежни кръгове с различни траектории в зависимост от астрономическото време и тяхното настроение.

И всичко започва и завършва с бездомника на люлеещия стол, който всъщност въобще не е бездомник. По-скоро е хоби, превърнало се във денонощна професия. Един малък своеобразен бунт на творческата свобода срещу тежестта на сивото ежедневие с черни нюанси.

И ще си позволя да завърша с кратък цитат от „Естествен роман”:

"Как е възможен романът днес, когато трагическото ни е отказано. Как изобщо е възможна мисълта за роман, когато възвишеното отсъства. Когато съществува само всекидневното - в цялата му предвидимост или още по-лошо - в непосилната мистериозност на съсипващи случайности. Всекидневието в неговата бездарност - тук единствено просветва трагичното и възвишеното. В бездарието на всекидневието."

Надявам се тези няколко изречения да отговорят на повечето ви зададени и незададени въпроси за творбата на Георги Господинов, защото именно отсъствието на трагичното и възвишеното правят всекидневието толкова бездарно, грешно и парадоксално, а романът – болезнено универсален и праведен.

Парадоксът на 16-ти век

Взех дървения молив в ръка с надеждата да излея всичко, което бях насъбрала напоследък. С този молив имаме дълга история – дълги звездни нощи; тъмни часове, лишени от химеричен сън; сълзи, усмивки, патос, блянове, трепети, ненужни спомени. Всичко това беше събрано и запомнено от черния графит, оставял следи върху бялата смачкана хартия години наред.

Но тази вечер графитът беше по-светъл, думите бледнееха…

Мислите крещяха като множество отчаяни гъсеници, омотани в пашкул, от който не могат да се освободят.

„Мисля, следователно съществувам.” О, мили ми Рене, колко си бил наивен! И какво като мислиш? И какво като съществуваш? Мисълта ли е най-правилният синоним на бита? И какво като стигаш до невероятни умозаключения, след като ръката ти не може да ги запечата на хартия? Тогава дори и съществуването като мерна единица се губи, забравя и изчезва в мъглата на бъдещето.

Стоя пред смачкания лист, а мастилото, течащо във вените, е засъхнало, вцепенено от множеството гласове на мислите ми.

А има толкова много... Има щастие. Има горест. Има бодрост. Има самота. Хаос. Богатство. Пагубност. Има количество, има качество. Къде отиде логиката?

Може би Всичкото е над логиката. Може би трябва да има и нещо човешко. Любов? Колко сладникаво и банално.

Любов. Любов. Любов. Поезия, музика, театър. И всичко е любов. „Всичко, от което се нуждаем, е любов”. Цялата тази розова картина звучи натрапчиво.

„Живеят само влюбените, останалите просто съществуват.” Тук се появява нов герой във веригата. 

Мисъл -> Съществуване -> Любов -> Живот

Всичко изглежда последователно… поне доколкото следим логиката на Декарт и Шекспир, които са живели по едно и също време и респективно са се придържали към подобни разбирания за епохата си. Но ето тук идва вечното противоречие: мисъл – любов. Това не е ли най-изстраданият сблъсък в цялото многовековно изкуство? Може би само при Ботев разумът и любовта се неразривно свързани, но и за него не съм напълно убедена.

Българският гении обича майката, родината – там където се чувства сигурен, намира разбиране и (не)достижим идеал. Следователно любовта е нещо, в което намираш своето идеализирано отражение. Може да е пиеса, поезия, валс, картина на Ван Гог или нещо по-всеобхватно: драматургия, литература, музика. За духовното консумиране  е необходимо единствено сърце – ето я любовта, но за създаването – там вече трябва мисъл. И тук изниква парадоксът: 

1. Творците не са способни да обичат.

2. Шекспир греши.

На вас оставям избора.

DIY: makeup and jewelry storage

Put it all together :)

България през очите на един швед с постоянен адрес в София

Как изглеждаме в очите на един чужденец? С какво е бил привлечен от нашата мила страна? И на колко светлинни години разстояние е нашият светоглед от този на западния европеец? На всички тези въпроси, обикновено последвани от естествено общоприето примирение от наша страна, отговаря шведът Йохан Карлсон, креативен директор на едно от най- популярните списания за бизнес и мениджмънт у нас.

Да започнем от самото начало – как човек, родом от една от най-проспериращите държави в света, се озовава в България. Не си мислете, че изконната причина е многовековната ни култура, вариативна история или космическа музика. Отегчен от рутината, Йохан решава да дойде тук, привлечен от изречение върху корицата на туристическа книга: „най-непознатата страна в Европа”. Изглежда, че първата асоциация за родината ни не е, свързана с култура или изкуство,a pо-скоро с екзотика и атрактивна необичайност.

След стъпването на българска земя, по естествен път нашият герой се озовава в българска компания и коя смятате е първата българска дума, обогатила речника му? В западните страни естественият поток от думи винаги започва с „здравей”, а тук встъплението е „наздраве”. Това води до може би една от най-съществените черти от нашия народен манталитет: фалшивата фамилиарност остава на заден план, заместена от мигновени искрени и приятелски чувства. Не бих казала, че това е естетическият път към запознаване, но напук на всички западноевропейски книги за етикеция и „правилно” поведение, тук тази тактика се окозва универсално сполучлива. Не знам дали е заради горещите дълги лета или заради незавидното състояние политиката и икономиката, които са ни довели до такова положение, че ни останаха само приятелските взаимоотношения. Но докато в скандинавски страни четат тази етична литература и после се оказват на челните места в статистиките по извършени самоубийства, в България пием ракия с последните си спестявания, показваме истинските си топли емоции и стимулираме вътрешната търговия. Може да се каже, че сме намерили доста приятен начин за оцеляване.

Живеейки в малка страна (Едно от доказателствата е правилото на „трите телефонни разговора”, с които можеш да намериш номера на всеки, когото поискаш.), българите все повече изпитваме желания да преминем отвъд границата и да се впуснем в дълбините на необятния свят. Пътуваме, опознаваме и това респективно се отразява на изискванията ни, когато се върнем. Желаем по-добро обслужване, инфраструктура, заплащане и потенциал за развитие. Но за да имаме каквито и да е било претенции, трябва да погледнем първо себе си, собствените си разбирания, светоглед и начин на живот. Йохан изтъква като недостатък една национална черта – завистта. Дава за пример родната си страна – в Швеция мениджърите са наричани колеги, а тук – директори – някак е важно да се изтъкне високата позиция. Друга отрицателна черта е строгият индивидуализъм: „ В София дори най-малките кооперации имат антена за интернет и телевизия на всеки балкон. В Стокхолм е популярно съкооператорите да купят една голяма, скъпа, но мощна антена и да си делят разходите и сигнала.” Изглежда, че въпреки показното приятелство, сме свикнали да оцеляваме сами и не изявяваме каквото и да е желание за (най-вече икономическа) обвързаност. Предполагам, че е останала черта от Социализма, когато недоимъка тържествува и пазиш по-добре от очите си портокалите и кецовете от Кореком. А после всичко това бива последвано от вечния Преход, където въпреки отворените пазари, икономиката се срива гръмоломно. Е, изглежда, че всичко си има логично хуманно обяснение.

Йохан обръща внимание и на столицата: „Да вземем например Стокхолм - там голяма част от трафика е изнесен под града. А тук няма добра инфраструктура, която да може да издържи толкова много автомобили, колкото има в момента, а те стават все повече.” С обявяването си на столица,  София е наброявала 19 хиляди жители, днес жителите са близо 60 пъти повече и съответно градът не е пригоден за толкова висока гъстота на населението. Но защо въпреки пренаселването броят на желаещите да станат софиянци нараства? Тук причината са главозамайващо количество фактори – политика, икономика, наука, образование, култура, изкуство и архитектура. Като че ли цялото развитие на държавата е средоточено в столицата и още 2-3 по-големи града, пренебрегвайки малките градчета  и села.

Йохан споделя още, че в България всичко става бавно, и дава за пример паметника пред НДК, който сам нарекъл „паметник на провала”. И може би има право… Той е отражение за състоянието на България днес –създаден, за да напомня за славната велика България от преди векове, построен е по време на социалистическия период и рушащ се в днешни дни. Изглежда, че и този паметник преживява своя малък Преход, остана ли му само архитектурни планове на хартия, но без никаква реализация на практика.

Въпреки споменатите недостатъци на родината ни и нейната столицата, Йохан завършва положителна – харесва старите сгради харесва и зелените паркове, които посещава с малкото си дете. „В града има усещане за история и наследственост” – заключава той с усмивка.

Лято, запечатано с камера и няколко объркани слова

- ул. "Витоша*

Лятото започна с топъл дъждец (понякога не толкова топъл и често не само дъждец…). Но в цялата тази мрачна меланхолия прозираше красота и сиво обаяние. Улица „Витоша” - космополитната, вечно претъпкана с майки с безспирно мърморещи деца, мъже в костюми, ученици с шарени тениски, отдавна забравени приятели, щастливи двойки, художници, танцьори, музиканти – пъстра палитра от множество хора, всеки със собствена уникална история, някои - насядали в кафенета или барове, други - забързани към следващата дестинация, а трети – реещи се без цел и посока. Е, тази картина е болезнена позната.

Но този ранен пролетен дъжд промени изгледа радикално. За първи път очите ми се докоснаха до онази… сивата „Витоша”. Заведенията бяха пусти, улиците – мокри, нямаше помен за човешко съществуване…

Едно момиче вървеше самотно по отдавна забравените трамвайни релси, момичето с червения чадър. Е, този момент заслужаваше да бъде запаметен.

- Бургас

Звуците от китарата, заглушавани от фалшиви тонове, объркани текстове и непринудени смехове все още отекват в съзнанието ми. Кратките мигове, запечатани от затварящите се очи, гледащи примижаващо среблолунната тъма, обгръщаща като мек плащ студения пясък, са толкова по-сладки и обаятелни в сравнение с отпочиналото ми тяло в момента, бродещо безцелно и самотно из прашните градски улици. Герданът от изкуствени цветя лежи на леглото ми, заключил между цветовете си музика, приятелство, любов. Не, цветята не са изкуствени… а вечни – изкуственото е фалшиво, илюзорно; вечното – осъществима утопия.

- Видин

Как бих описала тази седмица? Палатки, комари, усмивки и МНОГО изкуство. Ето това място бих нарекла „магия” – множество младежи на едно място с едно единствено желание – да изкарат онова, което тайничко седи заровено в съзнанието им. Музика, изобразително изкуство, фотография, театър, без правила и духовни граници.

- Гърция

И като за финал кратка обиколка из Йонийско море, нашарено с островчета, нежно погалени от италианската култура и маниери.