През
последните години се вдигна много шум около Георги Господинов и в частност
около „Естествен Роман”. Множеството награди и признания от родната и
световната сцена съблазниха моя интерес и реших да мина покрай близката книжарница.
„Естествен
Роман” е може би най-разхвърляната и в същото време подредена творба, до която
моите очи са имали възможността да се докоснат, подчинен на постмодернизма.
Цялата тази върволица от парадокси започва и напомня за себе си още от самото
заглавие, съставено от оксиморомно словосъчетание – романът, уж вълнуващ и
необикновен, тук е естествен и свойствен за всички. Неподредеността пирува от
корица до корица – творбата е плетка от множество истории за обикновеното
всекидневие, на което големите артисти рядко обръщат внимание. Всъщност тук
думата „история” не е на подходящото си място. Тя трябва да се състои в
най-семплия си вид от начало, изложение и край. В този роман последните две
стъпки липсват. Творбата е съчетание от множество начела – това на лирическия герой, претърпял развод, който ни ретроспектира целия си цветущ брак с още
по-цветущ финал; това на писателя бездомник с люлеещия стол; това на ботаника,
който отговаря за цялото равновесие в света; и това на… мухите. И именно от
тези разбъркани и взаимно несвързани начела идва подредеността на романа.
Читателят има само няколко глави, които могат да тръгнат в един общ полет или да поемат по
противоположни пътеки. Няма главоблъсканици. Въображението остава
единственото мастилено перо.
Романът
започва с мото, което смятам, че обобщава до голяма степен всичките начела и ги
поставя под едно и също синьо небе:
"Във всяка секунда на този свят има една дълга върволица от плачещи
хора и една по-малка от смеещи се. Но там има и трета върволица, която вече не
плаче и не се смее. Най-тъжната от трите. За нея ми се говори."
Всичко това
е историята на едно момче от 70те години на 20-ти век с непоклатимото желание да отстоява себе си,
докато се катери на черешата в градината, за да гледа играта на карти на
пияните съседи идоли, и завършва седнал на един плетен стол в крайните градски
квартали с котка и нереализирани блянове, потъпкани от менгемето на живота.
Тук няма
полярни изрази на емоции, липсва комедията, липсва драмата. Останало е само
човешкото с всичкия му битовизъм, естественост, причини, начални корени,
пасивно и борбено настояще, поглъщащо неизвестното бъдеще. А докато момчето пораства, мухите
описват своите безбрежни кръгове с различни траектории в зависимост от
астрономическото време и тяхното настроение.
И всичко
започва и завършва с бездомника на люлеещия стол, който всъщност въобще не е
бездомник. По-скоро е хоби, превърнало се във денонощна професия. Един малък
своеобразен бунт на творческата свобода срещу тежестта на сивото ежедневие с
черни нюанси.
И ще си
позволя да завърша с кратък цитат от „Естествен роман”:
"Как е
възможен романът днес, когато трагическото ни е отказано. Как изобщо е възможна
мисълта за роман, когато възвишеното отсъства. Когато съществува само
всекидневното - в цялата му предвидимост или още по-лошо - в непосилната
мистериозност на съсипващи случайности. Всекидневието в неговата бездарност -
тук единствено просветва трагичното и възвишеното. В бездарието на
всекидневието."
Надявам се
тези няколко изречения да отговорят на повечето ви зададени и незададени
въпроси за творбата на Георги Господинов, защото именно отсъствието на
трагичното и възвишеното правят всекидневието толкова бездарно, грешно и
парадоксално, а романът – болезнено универсален и праведен.