Слънчеви комети

Лъжата изкривява изкуството. 
То става грозно, гърбаво, 

с изтлели очи и уродлива усмивка. 

Звездите се губят в мъглата,

ярките комети умират в празнотата, 

слънцето жарко леденее. 

Душата остава гладна, куха, 

с несбъднати блянове, викаща за помощ,

недокоснала се до споделяне.

А душата е лято. 
Топлият въздух се напоява 

с детска глъч, пенливи вълни,

горещи дъждове и безсънни нощи. 

Той те сгрява, когато ти е студено. 

Обичате, когато си сам. 

Приготвя ти чай, когато си болен. 

Прегръща те, когато няма кой. 

Лятото на поезията поглъща 

и зимата, и есента, и пролетта. 

Има белота без студ,

оранжеви багри без дъжд, 

цветни пъпки без сезонен грип.

Защо да приемаш часовника на претенции и пози, 
когато имаш лятно безвремие?

Заглавен епилог

Ти ще бъдеш главният герой,
аз ще се задоволя с отрицателната роля.
Всичко ще бъде дивен блус,
защото думите са демоде.
Може да има надписи
от бели завъртени букви
в рамки от изкуствени цветя.
Танцът ни ще бъде в пустота
под ритъма на грешни ноти.
Ще късаме черно-белите кадри,
а после ще залепяме само щастието.

А когато епилогът наближи,
ще оставя лентите на слънце
и ще заснемем всичко отначало.

Бели глухарчета

- на Мони

Честит рожден на моя по-голям брат, по-малък близнак, бъдещ съпруг, таен любовник, досаден син и най-прекрасен приятел! Тези няколко реда са малък подарък за иначе голямото и дългоочаквано твое пълнолетие. Знаеш, че заоблените букви са най-голямата ми любов – затова ти посвещавам и подарявам няколко слова от нея.

Хубаво е да знаеш,

че някой те обича

платонично, безвъзвратно,

с аромат на корист и колебание,

с повик на човешко.

Хубаво е да знаеш,

че има кой да замълчи,

да те погълне в

твоята, моята, неговата тишина,

да ти шепне с поглед,

а звучните слова да са болезнено познати.

Хубаво е да знаеш,

че полетът си е твой,

а счупеното крило

има винаги

кой да закърпи.

Хубаво е да знаеш,

че някой те обича,

защото тленните обещания илюзии

бледнеят и се стопяват между

белите глухарчета и нямото приятелство.

Романтична вечеря за един

Ще си купя
бели рози,
които няма
да потопя
във вода,
ще извадя от
дървения шкаф
полуизгорели свещи,
ще си поръчам
китайско -
отново номер 53,
ще си отворя бутилка
изветряло вино
и ще си пусна филм,
чиито реплики
зная наизуст.

Кой каза,
че за любовта
са нужни двама?

*многоточие*

Думите й бяха бели,
многоточията - разнословни.

Той се влюби в черните следи

на заоблените малки букви.

Тя пиеше кафето си горчиво,

а той – отровно подсладено.

Слънчеви и лунни часове

тя прекарваше пред бялата хартия,

а той тръгваше от ен-тия перон

на претъпканата автогара.

И докато тя пише за копнежи,
той пътува към безкрая.

Злочестото мастило

Написах ти писмо
преди години,
запечатах го
с катранено мастило
по погрешка.

И днес
платоничните си стихове
изцапвам с онова
незасъхнало мастило
по погрешка.

Понякога

Любовта ми беше книга стара,
с измачкани корици,

пожълтели листа,
бежово петно -
разляно горчиво кафе.
Четях я понякога.
Сюжетът бе прост:
сребролунни нощи,
огрени безлюдни улици,
прекършени токове,
бримка на бедрото,
избледняло червило,
кървави очи,
прогарящ студ,
тлееща цигара.

Книгата оставаше

в дъното на прашния скрин
и все я четях така...

...понякога

Много различно и нищо неестествено в един „Естествен роман” от Георги Господинов

През последните години се вдигна много шум около Георги Господинов и в частност около „Естествен Роман”. Множеството награди и признания от родната и световната сцена съблазниха моя интерес и реших да мина покрай близката книжарница.

„Естествен Роман” е може би най-разхвърляната и в същото време подредена творба, до която моите очи са имали възможността да се докоснат, подчинен на постмодернизма. Цялата тази върволица от парадокси започва и напомня за себе си още от самото заглавие, съставено от оксиморомно словосъчетание – романът, уж вълнуващ и необикновен, тук е естествен и свойствен за всички. Неподредеността пирува от корица до корица – творбата е плетка от множество истории за обикновеното всекидневие, на което големите артисти рядко обръщат внимание. Всъщност тук думата „история” не е на подходящото си място. Тя трябва да се състои в най-семплия си вид от начало, изложение и край. В този роман последните две стъпки липсват. Творбата е съчетание от множество начела – това на лирическия герой, претърпял развод, който ни ретроспектира целия си цветущ брак с още по-цветущ финал; това на писателя бездомник с люлеещия стол; това на ботаника, който отговаря за цялото равновесие в света; и това на… мухите. И именно от тези разбъркани и взаимно несвързани начела идва подредеността на романа. Читателят има само няколко глави, които могат да тръгнат  в един общ полет или да поемат по противоположни пътеки. Няма главоблъсканици. Въображението остава единственото мастилено перо.

Романът започва с мото, което смятам, че обобщава до голяма степен всичките начела и ги поставя под едно и също синьо небе:

"Във всяка секунда на този свят има една дълга върволица от плачещи хора и една по-малка от смеещи се. Но там има и трета върволица, която вече не плаче и не се смее. Най-тъжната от трите. За нея  ми се говори."

Всичко това е историята на едно момче от 70те години на 20-ти век с  непоклатимото желание да отстоява себе си, докато се катери на черешата в градината, за да гледа играта на карти на пияните съседи идоли, и завършва седнал на един плетен стол в крайните градски квартали с котка и нереализирани блянове, потъпкани от менгемето на живота.

Тук няма полярни изрази на емоции, липсва комедията, липсва драмата. Останало е само човешкото с всичкия му битовизъм, естественост, причини, начални корени, пасивно и борбено настояще, поглъщащо неизвестното бъдеще. А докато момчето пораства, мухите описват своите безбрежни кръгове с различни траектории в зависимост от астрономическото време и тяхното настроение.

И всичко започва и завършва с бездомника на люлеещия стол, който всъщност въобще не е бездомник. По-скоро е хоби, превърнало се във денонощна професия. Един малък своеобразен бунт на творческата свобода срещу тежестта на сивото ежедневие с черни нюанси.

И ще си позволя да завърша с кратък цитат от „Естествен роман”:

"Как е възможен романът днес, когато трагическото ни е отказано. Как изобщо е възможна мисълта за роман, когато възвишеното отсъства. Когато съществува само всекидневното - в цялата му предвидимост или още по-лошо - в непосилната мистериозност на съсипващи случайности. Всекидневието в неговата бездарност - тук единствено просветва трагичното и възвишеното. В бездарието на всекидневието."

Надявам се тези няколко изречения да отговорят на повечето ви зададени и незададени въпроси за творбата на Георги Господинов, защото именно отсъствието на трагичното и възвишеното правят всекидневието толкова бездарно, грешно и парадоксално, а романът – болезнено универсален и праведен.

Парадоксът на 16-ти век

Взех дървения молив в ръка с надеждата да излея всичко, което бях насъбрала напоследък. С този молив имаме дълга история – дълги звездни нощи; тъмни часове, лишени от химеричен сън; сълзи, усмивки, патос, блянове, трепети, ненужни спомени. Всичко това беше събрано и запомнено от черния графит, оставял следи върху бялата смачкана хартия години наред.

Но тази вечер графитът беше по-светъл, думите бледнееха…

Мислите крещяха като множество отчаяни гъсеници, омотани в пашкул, от който не могат да се освободят.

„Мисля, следователно съществувам.” О, мили ми Рене, колко си бил наивен! И какво като мислиш? И какво като съществуваш? Мисълта ли е най-правилният синоним на бита? И какво като стигаш до невероятни умозаключения, след като ръката ти не може да ги запечата на хартия? Тогава дори и съществуването като мерна единица се губи, забравя и изчезва в мъглата на бъдещето.

Стоя пред смачкания лист, а мастилото, течащо във вените, е засъхнало, вцепенено от множеството гласове на мислите ми.

А има толкова много... Има щастие. Има горест. Има бодрост. Има самота. Хаос. Богатство. Пагубност. Има количество, има качество. Къде отиде логиката?

Може би Всичкото е над логиката. Може би трябва да има и нещо човешко. Любов? Колко сладникаво и банално.

Любов. Любов. Любов. Поезия, музика, театър. И всичко е любов. „Всичко, от което се нуждаем, е любов”. Цялата тази розова картина звучи натрапчиво.

„Живеят само влюбените, останалите просто съществуват.” Тук се появява нов герой във веригата. 

Мисъл -> Съществуване -> Любов -> Живот

Всичко изглежда последователно… поне доколкото следим логиката на Декарт и Шекспир, които са живели по едно и също време и респективно са се придържали към подобни разбирания за епохата си. Но ето тук идва вечното противоречие: мисъл – любов. Това не е ли най-изстраданият сблъсък в цялото многовековно изкуство? Може би само при Ботев разумът и любовта се неразривно свързани, но и за него не съм напълно убедена.

Българският гении обича майката, родината – там където се чувства сигурен, намира разбиране и (не)достижим идеал. Следователно любовта е нещо, в което намираш своето идеализирано отражение. Може да е пиеса, поезия, валс, картина на Ван Гог или нещо по-всеобхватно: драматургия, литература, музика. За духовното консумиране  е необходимо единствено сърце – ето я любовта, но за създаването – там вече трябва мисъл. И тук изниква парадоксът: 

1. Творците не са способни да обичат.

2. Шекспир греши.

На вас оставям избора.

DIY: makeup and jewelry storage

Put it all together :)

България през очите на един швед с постоянен адрес в София

Как изглеждаме в очите на един чужденец? С какво е бил привлечен от нашата мила страна? И на колко светлинни години разстояние е нашият светоглед от този на западния европеец? На всички тези въпроси, обикновено последвани от естествено общоприето примирение от наша страна, отговаря шведът Йохан Карлсон, креативен директор на едно от най- популярните списания за бизнес и мениджмънт у нас.

Да започнем от самото начало – как човек, родом от една от най-проспериращите държави в света, се озовава в България. Не си мислете, че изконната причина е многовековната ни култура, вариативна история или космическа музика. Отегчен от рутината, Йохан решава да дойде тук, привлечен от изречение върху корицата на туристическа книга: „най-непознатата страна в Европа”. Изглежда, че първата асоциация за родината ни не е, свързана с култура или изкуство,a pо-скоро с екзотика и атрактивна необичайност.

След стъпването на българска земя, по естествен път нашият герой се озовава в българска компания и коя смятате е първата българска дума, обогатила речника му? В западните страни естественият поток от думи винаги започва с „здравей”, а тук встъплението е „наздраве”. Това води до може би една от най-съществените черти от нашия народен манталитет: фалшивата фамилиарност остава на заден план, заместена от мигновени искрени и приятелски чувства. Не бих казала, че това е естетическият път към запознаване, но напук на всички западноевропейски книги за етикеция и „правилно” поведение, тук тази тактика се окозва универсално сполучлива. Не знам дали е заради горещите дълги лета или заради незавидното състояние политиката и икономиката, които са ни довели до такова положение, че ни останаха само приятелските взаимоотношения. Но докато в скандинавски страни четат тази етична литература и после се оказват на челните места в статистиките по извършени самоубийства, в България пием ракия с последните си спестявания, показваме истинските си топли емоции и стимулираме вътрешната търговия. Може да се каже, че сме намерили доста приятен начин за оцеляване.

Живеейки в малка страна (Едно от доказателствата е правилото на „трите телефонни разговора”, с които можеш да намериш номера на всеки, когото поискаш.), българите все повече изпитваме желания да преминем отвъд границата и да се впуснем в дълбините на необятния свят. Пътуваме, опознаваме и това респективно се отразява на изискванията ни, когато се върнем. Желаем по-добро обслужване, инфраструктура, заплащане и потенциал за развитие. Но за да имаме каквито и да е било претенции, трябва да погледнем първо себе си, собствените си разбирания, светоглед и начин на живот. Йохан изтъква като недостатък една национална черта – завистта. Дава за пример родната си страна – в Швеция мениджърите са наричани колеги, а тук – директори – някак е важно да се изтъкне високата позиция. Друга отрицателна черта е строгият индивидуализъм: „ В София дори най-малките кооперации имат антена за интернет и телевизия на всеки балкон. В Стокхолм е популярно съкооператорите да купят една голяма, скъпа, но мощна антена и да си делят разходите и сигнала.” Изглежда, че въпреки показното приятелство, сме свикнали да оцеляваме сами и не изявяваме каквото и да е желание за (най-вече икономическа) обвързаност. Предполагам, че е останала черта от Социализма, когато недоимъка тържествува и пазиш по-добре от очите си портокалите и кецовете от Кореком. А после всичко това бива последвано от вечния Преход, където въпреки отворените пазари, икономиката се срива гръмоломно. Е, изглежда, че всичко си има логично хуманно обяснение.

Йохан обръща внимание и на столицата: „Да вземем например Стокхолм - там голяма част от трафика е изнесен под града. А тук няма добра инфраструктура, която да може да издържи толкова много автомобили, колкото има в момента, а те стават все повече.” С обявяването си на столица,  София е наброявала 19 хиляди жители, днес жителите са близо 60 пъти повече и съответно градът не е пригоден за толкова висока гъстота на населението. Но защо въпреки пренаселването броят на желаещите да станат софиянци нараства? Тук причината са главозамайващо количество фактори – политика, икономика, наука, образование, култура, изкуство и архитектура. Като че ли цялото развитие на държавата е средоточено в столицата и още 2-3 по-големи града, пренебрегвайки малките градчета  и села.

Йохан споделя още, че в България всичко става бавно, и дава за пример паметника пред НДК, който сам нарекъл „паметник на провала”. И може би има право… Той е отражение за състоянието на България днес –създаден, за да напомня за славната велика България от преди векове, построен е по време на социалистическия период и рушащ се в днешни дни. Изглежда, че и този паметник преживява своя малък Преход, остана ли му само архитектурни планове на хартия, но без никаква реализация на практика.

Въпреки споменатите недостатъци на родината ни и нейната столицата, Йохан завършва положителна – харесва старите сгради харесва и зелените паркове, които посещава с малкото си дете. „В града има усещане за история и наследственост” – заключава той с усмивка.

Лято, запечатано с камера и няколко объркани слова

- ул. "Витоша*

Лятото започна с топъл дъждец (понякога не толкова топъл и често не само дъждец…). Но в цялата тази мрачна меланхолия прозираше красота и сиво обаяние. Улица „Витоша” - космополитната, вечно претъпкана с майки с безспирно мърморещи деца, мъже в костюми, ученици с шарени тениски, отдавна забравени приятели, щастливи двойки, художници, танцьори, музиканти – пъстра палитра от множество хора, всеки със собствена уникална история, някои - насядали в кафенета или барове, други - забързани към следващата дестинация, а трети – реещи се без цел и посока. Е, тази картина е болезнена позната.

Но този ранен пролетен дъжд промени изгледа радикално. За първи път очите ми се докоснаха до онази… сивата „Витоша”. Заведенията бяха пусти, улиците – мокри, нямаше помен за човешко съществуване…

Едно момиче вървеше самотно по отдавна забравените трамвайни релси, момичето с червения чадър. Е, този момент заслужаваше да бъде запаметен.

- Бургас

Звуците от китарата, заглушавани от фалшиви тонове, объркани текстове и непринудени смехове все още отекват в съзнанието ми. Кратките мигове, запечатани от затварящите се очи, гледащи примижаващо среблолунната тъма, обгръщаща като мек плащ студения пясък, са толкова по-сладки и обаятелни в сравнение с отпочиналото ми тяло в момента, бродещо безцелно и самотно из прашните градски улици. Герданът от изкуствени цветя лежи на леглото ми, заключил между цветовете си музика, приятелство, любов. Не, цветята не са изкуствени… а вечни – изкуственото е фалшиво, илюзорно; вечното – осъществима утопия.

- Видин

Как бих описала тази седмица? Палатки, комари, усмивки и МНОГО изкуство. Ето това място бих нарекла „магия” – множество младежи на едно място с едно единствено желание – да изкарат онова, което тайничко седи заровено в съзнанието им. Музика, изобразително изкуство, фотография, театър, без правила и духовни граници.

- Гърция

И като за финал кратка обиколка из Йонийско море, нашарено с островчета, нежно погалени от италианската култура и маниери.

Спирало(при)видно изкачване

Качвам се в колата и тръгвам за никъде. Тъмнината е прегърнала улиците с черния си плащ. Тишината е проглушителна - колко обаятелен звук! Около мен има само прошарени дървета, губещи  се в сянката, и пътни знаци, напомнящи за далечното хорско наличие.

Пътувам към нищото. Не ми е нужна дестинация, нали така? Всеки ден търсим нови цели, изминаваме пътя с борби и мъки и после тръгваме към поредната точка. Къде се загубиха чувствата, смехът, обичта, мечтите, онази дребна невинна радост? Изгубихме емоционално-човешкото, заменяйки го с битовизъм сред дишащи механизми. И защо? За да се нагодим в обществената матрица? Начална точка, праволинейна магистрала, последна точка, която мигновено се превръща в начална и отново... Вечна хоризонтално поставена спирала.

Една кола профучава край мен. Жълтите й очи пронизват тъмата кaто огнени стрели и се впиват в изнурените ми зеници.

Приятно е да се отклониш за кратко от магистралата и да тръгнеш по някак тясна пътечка. Без причина и цел. Сам си. Не, не самотен... сам. Няма ги бетонните небостъргачи, от които всяка сутрин излизаме забързано. Вървим целенасочено по претъпканите тротоари с горчиво кафе, блъскаме се в непознати и продължаваме отново. И за какво? Наричаме това "малки стъпки" към "житейско", "професионално", "личностно" или каквото и да е там "изкачване". А всяка вечер се прибираме в същата студена стая, със същите неосъществени блянове и отдавна забравени мечти, загубили началото, притиснати в настоящето и изпускащи бъдещето. И цялата тази еднородна сива картина е "изкачване".

Фаровете остават в далечината. Уединеността е красива. Усещането за живот, течащ бурно във вините, е красив, и тишината , и онези прогарящи фарове и непознатият завой - и те. Нищо не е бяло или черно, високо или ниско, правилно или грешно. Имаш само пътека и тя е такава каквато мисълта ти позволи да бъде.

Когато си поет...

Защото когато си поет,

нощта надделява над деня.

Тогава се сражават мислите безчет

и неизменна жертва е съня.

Когато излезеш по улиците във тъма,

когато сънят е покорил света,

Знаеш, че никога не си сама.

Държиш в себе си за безбрежието билета.

В ума се вплитат спомени от бъдеще,

тъгата разцъфва във омая.

Патос и унилост се сблъскват на кръстовище,

после за ръка излитат към безкрая.

Пред листа се чувстваш непохватен.

Мастилото е не оръжие. Вреда.

Твоят космос остава всеобхватен,

но разбулването е болезнена беда.

Защото когато си поет,

битката в съзнанието е вечна.

Тогава се сражават мислите безчет

и яснотата все остава тъй далечна.

Влак за никъде

Изгубена

Без минало и бъдеще

Утроба, битие и после гробище

Не живея, просто съществувам

Безлюдната гара

Последен влак

Горчива цигара

Димен облак

Прогорено гърло

Страх от неизвестността

Билет към теб

или грешна дестинация

Ти и аз

Аз и ти

Колко химерично…

Навсякъде, никъде и пак оставам тук

Карай към Слънчев бряг!

„И после паля към Слънчака” – днешният блян, повод за гордост и бели петна в съзнанието на средностатистическата българска младеж. Вече изречението „Отивам на море.” не е свързвано със солената вода, а по-скоро с литри нискокачествен, но разноцветен алкохол, чалга с нелогични текстове и много тагове във Фейсбук.

Как да спадаме към елита на „Sunny-то”? Рецептата е лесна:

1. Карай към Слънчев бряг, знаеш как...

Слънчакът е крайната ви дестинация. Няма значения в кой град по българското черноморие сте отседнали – денят винаги свършва и започва със Слънчев. Не забравяйте да съобщите на всичките си „приятели” във Фейсбук, че пътувате натам, още когато се качите на колата, автобуса или доброто, старо БДЖ. Не забравяйте да прикачите и снимка, отразяваща нетърпението и щастието от предстоящите напивания, забивки и изкуствен тен. Когато пристигнете на уреченото място, отново задължително се тагнете в хотела, който съм напълно убедена, че съдържа в името си „spa”, „resort” или „palace” . Ако сте в околните курорти  като Св. Влас, Несебър или Равда, можете да пропуснете, защото те са твърде под нивото на Слънчев и няма да сте достатъчно sassy пред „приятелите” си в социалната мрежа, без значение, че никой от тях не изявява каквито е да е зачатъци на интерес от вашето местоположение.

2. Хайде на Сaсao

Първото място, което е напълно наложително да посетите е Сaсao. Полъхът на мотива за антирационална човечност те облива още при първите стъпки. Бетонните зверове те гледат с многобройнити си празни очи, построени на мястото на мекия пясък. От бреговато ивица са останали малки зачатъци, и те все така обрисувани с четката на човешката немърливост.  Кърпите са демоде. Кому е нужна топлата прегрътка на горещия пясък? Толкова е по-fancy е да седнеш на пласмасовия шезлонг с фрапе в ръка от съседното барче с цена, многократно по-висока от себестойността, но все пак си заслужава всяка стотинка, защото ще имаш рядкосрещаната възможност да се снимаш със студеното кафе, на заден план с краката си и някое клюкарско списание, разказващо за последните ексклузивни събития около идолите ти като Николета Лозанова и Алисия. *Отново напомням, за процедурата „ choose photo -> upload”.*

3. От първото ме хвана, Хавана-Тропикана - не мога да престана!

Изборът от нощни клубове е умопомрачително огромен, но малко са тези, в които ходи „елитът”. Grand-ът отдаван стана демоде. Сега „вървежни” са Bedroom, Брилянтин и Folk club The 1 – името на последния само говори за мястото му в йерархията. Дрескодът е един – бяла прилепнала тениска на Armani за „лошите батки” (може и да е от пазара за 10лв. – в тъмното няма да се разбере много) или бялата риза от абитуриентския бал с прилепнали дънки за изтупаните играчи. Момичетата следват девиза за обратната пропорционалност  – „колкото по-малко плат, толкова повече богати батковци”. Сенките на очите са черни и опушени, старателно подчертани с очна линия тип „котешко око” или „Клеопатра” и дълги изкуствени мигли за „нежно провокативен поглед”.

Тук вече е моментът, когато трябва да извадите iPhon-a и да бомбардирате Фейсбук със спам. Дайте всичко от себе си и покажете на какво сте способни – тагвания *всеки от компанията ви трябва да отбележи локацията ви*, размазани снимки на шарените шотове и хиенско преследване на фотографа в дискотеката, за да можете да се отбележите в официалната страница на клуба отново във Фейсбук.

Рисуването на живописната картина около играта на палав тигър и игрива сърна е непосилно дори за поддръжниците на Рококо. Да сте представител на нежния пол си е цяла богословия – всички мазни батковци ви налитат, романтичните намеци са излишни; лесно намирате с кого да танцувате, а наливането с безплатен алкохол е безпроблемно. Как ще се отплащате е друга тема…

Заключение

Многоцветни напитки с неизвестни съставки, сипани в чаши с атрактивни форми и размери, безсмислено украсени с хартиени чадърчета и шарени пръчици; страстни целувки, лишени от каквито и да е чувства и емоции, заменени единствено от първични желания и животински нужди; горчив аромат на евтина водка, оставила безцеремонно спомена за себе си по пресушените устни и влажни дрехи; къси рокли, крещящи "Ела ми!"; тежък грим, възпиращ досега на горните мигли до долните; неонови светлини, изгарящи и без това изнурените очи - и всичко за една нощ на едно място – Слънчев бряг.

Колко сладникаво...

Не се влюбвай...

Не се влюбвай в момиче, откриващо живот между пожълтелите страници, обагрени с черно мастило. Дари любовта си на онова, с което танцуваше вчера в дискотеката. Тя беше златокоса, с къдрави масури, дълги розови нокти  и прилепнала рокля. Обади ѝ се, защото съм убедена, че ти е дала номера си. Не си мисли, че заемаш важно място в живота ѝ – само снощи още няколко такива като теб получиха възможност за връзка с нея. Но пробвай все пак. На първата ви среща я заведи в кафенето пред блока ти. Не е много романтично, но за нея няма значение. Пий бавно горчивото кафе, губи време, говорете си за новоизлезлите филми и клюките за актьорите в тях. Други интереси няма да откриеш в тази личност. С всяка минута губиш желание за каквато и да е вербална комуникация. В речта ѝ няма красота, динамика, съвършенство - само елементарна лексика, заучени „сложни” думички, изказани не на място, и смехотворни сравнения, взети от някоя любовна латиноамериканска сапунка. Но ти не си с нея, за да водиш разговори за театър, музика, политика или поезия. Изчакай нощта да обгърне улиците с непрогледния си плащ и я заведи в апартамента си. Не е нужно да я омайваш с топли прегръдки и нежни целувки. Притисни я до стената и съблечи дрехите ѝ, защото оголването на тялото е изкушаващо по-лесно от оголването на душата. Събудете се в късния следобед, когато слънцето е доближило запада. Но това е без значение, защото денят е предназначен за пътувания, опознавания, усмивки, запознанства, платонична любов, открития, разходки, а вашата любов няма платоничен елемент… всъщност не си сигурен дали е изобщо любов. През остатъка от деня може отново да се затворите в някое квартално кафене, докато звездите огреят синевата. Втората вечер можете да посетите някое нощно заведение. Танцувай с нея, обхождайки всяка част от изкуственото ѝ тяло. Кожата ѝ е пропита с мириса на долнопробен парфюм и цигарен дим. Пийте нискокачествена водка, която прогаря устните, гърлото и гърдите; омайва съзнанието ти за кратко и после причинява главоболие. Първоначално ти харесва, защото водката е евтина и леснодостъпна, но после осъзнаваш, че няма нищо специално в нея и бързо губиш интерес; спиртът бързо те омайва, но на сутринта си все толкова празен и самотен.

Не се влюбвай в момиче, откриващо живот между пожълтелите страници, обагрени с черно мастило. Тя ще иска да прекарвате следобедите си заедно по алеите на слънчеви паркове и ще ти говори за Буковски и Хемингуей. Речта ѝ ще бъде плавна и обаятелна, изпълнена с метафори и сравнения. Ще те води из музей и галерии. Ще ти подарява невинни усмивки, искрящи погледи и топли прегръдки. А когато сребролунната светлина облее улиците, ще те заведе в дома си. Ще извади прашна тетрадка от дъното на лавицата с книги и ще ти прочете за своите мечти, пътешествия, заплетени емоции; ще ти разкрие своя пищен малък свят. Ще ти поднесе чаша старо вино. Мекият му стипчив вкус ще докосне плавно устните ти, ще усещаш как всяка глътка се спуска бавно по тялото ти, впива се във вените и прегръща нежно изнуреното ти сърце. Дори след последната капка ще усещаш сладостта му и вечно ще жадуваш за още.

Не се влюбвай в момиче, откриващо живот между пожълтелите страници, обагрени с черно мастило. Защото нейната любов не е за всеки - чиста, непокорна и страстна. А животът е твърде кратък, за да стигнеш до последната глава от нейната книга.

Любов на поет

Никой не е може да обича така като един поет е способен – така нежно, чисто и непокорно. А Тя беше поет. Изчакваше нощта да обгърне света с черното си було и взимаше един полусчупен молив. Графитът бавно оставяше своите черни следи по пожълтелия лист. Буквите неусетно се редяха в унисон със звука от мекия допир на писалката до празната хартия.

Тази нощ луната бе пълна и ледените ѝ лъчи огряваха масата в ъгъла на стаята, отрупана със смачкани листа и разпилени моливи. Тя беше сама и единствено бледият спомен за Него възпираше очите ѝ да се впуснат в химеричната вселена на сънищата. Времето, прекарано с него, ѝ липсваше. Душата ѝ бе празна, а сърцето –жадно.

Тя обичаше дългите му топли прегръдки, последвани от поглед, който бе непосилно да бъде описан – потъваше в дълбоките му очи и губеше чувството си за съществуване. Бяха от онези моменти, в които всичко изглежда толкова нереално красиво, и Тя оставаше безмълвна, тайно бленувайки да удължи мига.

Когато вървяха по шумните улици, Той хващаше ръката ѝ и оживеният град някак заглъхваше – оставаше като бледа основа, върху която те рисуваха с баграта на споделени мечти, необуздани трепети и утопична любов.

Откриваше поезия в неговите сини очи, заплетени коси и крива усмивка. Тя се превръщаше в читател, не писател. И въпреки многобройните опити да отпечата обаянието му на захабената хартия, съзнанието ѝ оставяше безсилно. Словото се превръщаше в негоден преразказ на изкусно създадена поезия.

Спомен

Часовникът бавно секундите си отброява
и слива се с поредния удар на моето сърце.

Тик-так, всеки миг с очакване се напоява,

трепета на упование гали ме като перце.

Извадих лист – пожълтял и блед,

смачкан в дъното на скрина.

Жадувах да напиша мислите наглед,

но страхът ми беше властелина.

Боях се от спомена за любовта,

отдавна заменена с празнота.

Но треската в кръвта

бленуваше за яснота.

Ръката плахо до писеца се докосна

и усетих металната студенина.

Сърцето и ума в схватка смъртоносна

нехайно топяха душевната леденина.

Спомени. Мигове. Часове.

Всичко в съзнанието изникна.

Очи. Допир. Гласове.

Във вените тъга проникна.

Преди година те зърнах за последно.

Последни думи, погледи, целувки.

После ти изчезна нямо и безследно.

Дълги часове жадувах за твоите милувки.

Писецът плавно се спусна по меката хартия.

Катранено мастило и слова отровни!

До секунда смятах спомените за ненужна вехтория,

а сега пробождат ме като убийствени стрели, гробовни.

Поглед

Звезди, що видели сте от свойта висота?

Чия история следи сега меката ви светлина?

Наблюдавате ли момичето с неземна красота,

загубило душата си отдавна из розовата долина?

Ами писателят с изгасващата свещ,

седящ във ъгъла до счупената маса?

Животът му превърнат е във сън зловещ,

останала му само гледката от малката тераса.

Какво ще кажете за художника на тротоара

с изсъхнали бои и стара, захабена четка?

Вечер търси вдъхновение из претъпканата автогара,

за пропилените младини давайки си равносметка.

Звезди, що видели сте от свойта висота?

Творци на красота с мечти греховни,

пазещи у себе си скрита детска дивота,

носещи души безсмъртни и бунтовни?

Горчивият вкус по набраздените ѝ устни

Филтърът на цигарата бавно омекваше между пръстите, оставил натрапчив сладникав вкус по побелелите ѝ устни. Димът нежно я обгръщаше като пелерина, галеше дробовете ѝ и изпълваше всяка жива клетка с щастие. Аромат се впиваше в кожата ѝ, навлизаше във вените и неусетно достигаше до бавно туптящото ѝ сърце. Всичко изглеждаше прекрасно, но някак носталгично. Тъмнината поглъщаше улиците, колите, минувачите като черна, непрогледна бездна, в която губиш дори чувството си за съществуване.

Ах, минувачите. Всички лица бяха покрити с метални маски – студени, безизразни, неприветливи; очите бяха празни, изгубили онази детска надежда. Какво се беше случило с невинните мечти? Къде беше избледнял блянът за живот? Къде беше отишла магията?

Студът започна да спуска ледените си стрели по цялото ѝ тяло. Извади нова цигара. Меката светлина от кибритения пламък огря за миг разширените ѝ от недостиг на сън зеници.

Искаше ѝ се хората да бяха книги. Така би могла да прелиства страниците, да подчертава любимите си неща за тях и да показва колко са прелестни. Щеше да поставя книгите точно до леглото си и всяка вечер да преоткрива нови реалности. Всяка личност за нея беше нова поема, чиито думи меланхолично се полюшват по меката хартия.

Часовниковата кула издаде някакъв глух и зловещ звук. Беше полунощ, а тя все още не искаше да се прибира у дома. Не виждаше смисъл. Белите стени внушаваха студенина и самота. Дори меките завивки не бяха способни да я дарят с топлата прегръдка, защото ледената самота отдавна беше обладала сърцето ѝ.

Тя продължи да върви по безлюдните улици, огрени от сребърна лунна светлина. Лека усмивка се приплъзна по набраздените ѝ бледи устни. Може би така беше по-лесно. Тя знаеше, че зад усмивката се криеше болка, самота, безгласни викове за помощ, но илюзията беше толкова по-сладка.