България през очите на един швед с постоянен адрес в София

Как изглеждаме в очите на един чужденец? С какво е бил привлечен от нашата мила страна? И на колко светлинни години разстояние е нашият светоглед от този на западния европеец? На всички тези въпроси, обикновено последвани от естествено общоприето примирение от наша страна, отговаря шведът Йохан Карлсон, креативен директор на едно от най- популярните списания за бизнес и мениджмънт у нас.

Да започнем от самото начало – как човек, родом от една от най-проспериращите държави в света, се озовава в България. Не си мислете, че изконната причина е многовековната ни култура, вариативна история или космическа музика. Отегчен от рутината, Йохан решава да дойде тук, привлечен от изречение върху корицата на туристическа книга: „най-непознатата страна в Европа”. Изглежда, че първата асоциация за родината ни не е, свързана с култура или изкуство,a pо-скоро с екзотика и атрактивна необичайност.

След стъпването на българска земя, по естествен път нашият герой се озовава в българска компания и коя смятате е първата българска дума, обогатила речника му? В западните страни естественият поток от думи винаги започва с „здравей”, а тук встъплението е „наздраве”. Това води до може би една от най-съществените черти от нашия народен манталитет: фалшивата фамилиарност остава на заден план, заместена от мигновени искрени и приятелски чувства. Не бих казала, че това е естетическият път към запознаване, но напук на всички западноевропейски книги за етикеция и „правилно” поведение, тук тази тактика се окозва универсално сполучлива. Не знам дали е заради горещите дълги лета или заради незавидното състояние политиката и икономиката, които са ни довели до такова положение, че ни останаха само приятелските взаимоотношения. Но докато в скандинавски страни четат тази етична литература и после се оказват на челните места в статистиките по извършени самоубийства, в България пием ракия с последните си спестявания, показваме истинските си топли емоции и стимулираме вътрешната търговия. Може да се каже, че сме намерили доста приятен начин за оцеляване.

Живеейки в малка страна (Едно от доказателствата е правилото на „трите телефонни разговора”, с които можеш да намериш номера на всеки, когото поискаш.), българите все повече изпитваме желания да преминем отвъд границата и да се впуснем в дълбините на необятния свят. Пътуваме, опознаваме и това респективно се отразява на изискванията ни, когато се върнем. Желаем по-добро обслужване, инфраструктура, заплащане и потенциал за развитие. Но за да имаме каквито и да е било претенции, трябва да погледнем първо себе си, собствените си разбирания, светоглед и начин на живот. Йохан изтъква като недостатък една национална черта – завистта. Дава за пример родната си страна – в Швеция мениджърите са наричани колеги, а тук – директори – някак е важно да се изтъкне високата позиция. Друга отрицателна черта е строгият индивидуализъм: „ В София дори най-малките кооперации имат антена за интернет и телевизия на всеки балкон. В Стокхолм е популярно съкооператорите да купят една голяма, скъпа, но мощна антена и да си делят разходите и сигнала.” Изглежда, че въпреки показното приятелство, сме свикнали да оцеляваме сами и не изявяваме каквото и да е желание за (най-вече икономическа) обвързаност. Предполагам, че е останала черта от Социализма, когато недоимъка тържествува и пазиш по-добре от очите си портокалите и кецовете от Кореком. А после всичко това бива последвано от вечния Преход, където въпреки отворените пазари, икономиката се срива гръмоломно. Е, изглежда, че всичко си има логично хуманно обяснение.

Йохан обръща внимание и на столицата: „Да вземем например Стокхолм - там голяма част от трафика е изнесен под града. А тук няма добра инфраструктура, която да може да издържи толкова много автомобили, колкото има в момента, а те стават все повече.” С обявяването си на столица,  София е наброявала 19 хиляди жители, днес жителите са близо 60 пъти повече и съответно градът не е пригоден за толкова висока гъстота на населението. Но защо въпреки пренаселването броят на желаещите да станат софиянци нараства? Тук причината са главозамайващо количество фактори – политика, икономика, наука, образование, култура, изкуство и архитектура. Като че ли цялото развитие на държавата е средоточено в столицата и още 2-3 по-големи града, пренебрегвайки малките градчета  и села.

Йохан споделя още, че в България всичко става бавно, и дава за пример паметника пред НДК, който сам нарекъл „паметник на провала”. И може би има право… Той е отражение за състоянието на България днес –създаден, за да напомня за славната велика България от преди векове, построен е по време на социалистическия период и рушащ се в днешни дни. Изглежда, че и този паметник преживява своя малък Преход, остана ли му само архитектурни планове на хартия, но без никаква реализация на практика.

Въпреки споменатите недостатъци на родината ни и нейната столицата, Йохан завършва положителна – харесва старите сгради харесва и зелените паркове, които посещава с малкото си дете. „В града има усещане за история и наследственост” – заключава той с усмивка.

Лято, запечатано с камера и няколко объркани слова

- ул. "Витоша*

Лятото започна с топъл дъждец (понякога не толкова топъл и често не само дъждец…). Но в цялата тази мрачна меланхолия прозираше красота и сиво обаяние. Улица „Витоша” - космополитната, вечно претъпкана с майки с безспирно мърморещи деца, мъже в костюми, ученици с шарени тениски, отдавна забравени приятели, щастливи двойки, художници, танцьори, музиканти – пъстра палитра от множество хора, всеки със собствена уникална история, някои - насядали в кафенета или барове, други - забързани към следващата дестинация, а трети – реещи се без цел и посока. Е, тази картина е болезнена позната.

Но този ранен пролетен дъжд промени изгледа радикално. За първи път очите ми се докоснаха до онази… сивата „Витоша”. Заведенията бяха пусти, улиците – мокри, нямаше помен за човешко съществуване…

Едно момиче вървеше самотно по отдавна забравените трамвайни релси, момичето с червения чадър. Е, този момент заслужаваше да бъде запаметен.

- Бургас

Звуците от китарата, заглушавани от фалшиви тонове, объркани текстове и непринудени смехове все още отекват в съзнанието ми. Кратките мигове, запечатани от затварящите се очи, гледащи примижаващо среблолунната тъма, обгръщаща като мек плащ студения пясък, са толкова по-сладки и обаятелни в сравнение с отпочиналото ми тяло в момента, бродещо безцелно и самотно из прашните градски улици. Герданът от изкуствени цветя лежи на леглото ми, заключил между цветовете си музика, приятелство, любов. Не, цветята не са изкуствени… а вечни – изкуственото е фалшиво, илюзорно; вечното – осъществима утопия.

- Видин

Как бих описала тази седмица? Палатки, комари, усмивки и МНОГО изкуство. Ето това място бих нарекла „магия” – множество младежи на едно място с едно единствено желание – да изкарат онова, което тайничко седи заровено в съзнанието им. Музика, изобразително изкуство, фотография, театър, без правила и духовни граници.

- Гърция

И като за финал кратка обиколка из Йонийско море, нашарено с островчета, нежно погалени от италианската култура и маниери.

Спирало(при)видно изкачване

Качвам се в колата и тръгвам за никъде. Тъмнината е прегърнала улиците с черния си плащ. Тишината е проглушителна - колко обаятелен звук! Около мен има само прошарени дървета, губещи  се в сянката, и пътни знаци, напомнящи за далечното хорско наличие.

Пътувам към нищото. Не ми е нужна дестинация, нали така? Всеки ден търсим нови цели, изминаваме пътя с борби и мъки и после тръгваме към поредната точка. Къде се загубиха чувствата, смехът, обичта, мечтите, онази дребна невинна радост? Изгубихме емоционално-човешкото, заменяйки го с битовизъм сред дишащи механизми. И защо? За да се нагодим в обществената матрица? Начална точка, праволинейна магистрала, последна точка, която мигновено се превръща в начална и отново... Вечна хоризонтално поставена спирала.

Една кола профучава край мен. Жълтите й очи пронизват тъмата кaто огнени стрели и се впиват в изнурените ми зеници.

Приятно е да се отклониш за кратко от магистралата и да тръгнеш по някак тясна пътечка. Без причина и цел. Сам си. Не, не самотен... сам. Няма ги бетонните небостъргачи, от които всяка сутрин излизаме забързано. Вървим целенасочено по претъпканите тротоари с горчиво кафе, блъскаме се в непознати и продължаваме отново. И за какво? Наричаме това "малки стъпки" към "житейско", "професионално", "личностно" или каквото и да е там "изкачване". А всяка вечер се прибираме в същата студена стая, със същите неосъществени блянове и отдавна забравени мечти, загубили началото, притиснати в настоящето и изпускащи бъдещето. И цялата тази еднородна сива картина е "изкачване".

Фаровете остават в далечината. Уединеността е красива. Усещането за живот, течащ бурно във вините, е красив, и тишината , и онези прогарящи фарове и непознатият завой - и те. Нищо не е бяло или черно, високо или ниско, правилно или грешно. Имаш само пътека и тя е такава каквато мисълта ти позволи да бъде.