През
последните години се вдигна много шум около Георги Господинов и в частност
около „Естествен Роман”. Множеството награди и признания от родната и
световната сцена съблазниха моя интерес и реших да мина покрай близката книжарница.
„Естествен Роман” е може би най-разхвърляната и в същото време подредена творба, до която моите очи са имали възможността да се докоснат, подчинен на постмодернизма. Цялата тази върволица от парадокси започва и напомня за себе си още от самото заглавие, съставено от оксиморомно словосъчетание – романът, уж вълнуващ и необикновен, тук е естествен и свойствен за всички. Неподредеността пирува от корица до корица – творбата е плетка от множество истории за обикновеното всекидневие, на което големите артисти рядко обръщат внимание. Всъщност тук думата „история” не е на подходящото си място. Тя трябва да се състои в най-семплия си вид от начало, изложение и край. В този роман последните две стъпки липсват. Творбата е съчетание от множество начела – това на лирическия герой, претърпял развод, който ни ретроспектира целия си цветущ брак с още по-цветущ финал; това на писателя бездомник с люлеещия стол; това на ботаника, който отговаря за цялото равновесие в света; и това на… мухите. И именно от тези разбъркани и взаимно несвързани начела идва подредеността на романа. Читателят има само няколко глави, които могат да тръгнат в един общ полет или да поемат по противоположни пътеки. Няма главоблъсканици. Въображението остава единственото мастилено перо.
Романът започва с мото, което смятам, че обобщава до голяма степен всичките начела и ги поставя под едно и също синьо небе:
"Във всяка секунда на този свят има една дълга върволица от плачещи хора и една по-малка от смеещи се. Но там има и трета върволица, която вече не плаче и не се смее. Най-тъжната от трите. За нея ми се говори."
Всичко това е историята на едно момче от 70те години на 20-ти век с непоклатимото желание да отстоява себе си, докато се катери на черешата в градината, за да гледа играта на карти на пияните съседи идоли, и завършва седнал на един плетен стол в крайните градски квартали с котка и нереализирани блянове, потъпкани от менгемето на живота.
Тук няма полярни изрази на емоции, липсва комедията, липсва драмата. Останало е само човешкото с всичкия му битовизъм, естественост, причини, начални корени, пасивно и борбено настояще, поглъщащо неизвестното бъдеще. А докато момчето пораства, мухите описват своите безбрежни кръгове с различни траектории в зависимост от астрономическото време и тяхното настроение.
И всичко започва и завършва с бездомника на люлеещия стол, който всъщност въобще не е бездомник. По-скоро е хоби, превърнало се във денонощна професия. Един малък своеобразен бунт на творческата свобода срещу тежестта на сивото ежедневие с черни нюанси.
И ще си позволя да завърша с кратък цитат от „Естествен роман”:
"Как е възможен романът днес, когато трагическото ни е отказано. Как изобщо е възможна мисълта за роман, когато възвишеното отсъства. Когато съществува само всекидневното - в цялата му предвидимост или още по-лошо - в непосилната мистериозност на съсипващи случайности. Всекидневието в неговата бездарност - тук единствено просветва трагичното и възвишеното. В бездарието на всекидневието."
Надявам се
тези няколко изречения да отговорят на повечето ви зададени и незададени
въпроси за творбата на Георги Господинов, защото именно отсъствието на
трагичното и възвишеното правят всекидневието толкова бездарно, грешно и
парадоксално, а романът – болезнено универсален и праведен.
