Някой ми
каза, че животът е пътуване от първото проплакване до сетния дъх, целта не е
да стигнеш от точка А до точка Б; животът е приключение без причина или повод.
Пътуването е неизбежно, приключението е право на избор. Но това ли е моето
приключение – ежедневна рутина, монотонни незначителни събития, въображение,
смазано от общоприетата матрица, същност, притисната от общественото менгеме,
недопрочетени книги, недовършени изречения, недоизказани слова, възпряно перо,
изсъхнало мастило? Това ли е романтичното приключение, възхвалявано в
множеството пожълтели страници с избледнели букви, покрити с прах в дъното на
лавицата? Ами ако не е възхвалявано? Ами ако е оплаквано от хилядите автори с
мъчна участ, запалили последната си свещ и даряващи зрението си безвъзмездно с
малката им останала надежда да изкарат онова, дълбоко впито в изстиналата им
душа, и жадуващи за поне един читател, способен да разчете тъгата между
редовете за усмивки и любов?
Не, не желая
да съм като тях. Не искам да държа в ръката си счупен молив, драскащ никому нeнужни думи, олицетворяващи недостижим блян. Мечтая между пръстите си да имам
билет, билет към неизвестността. Искам да обикалям; да изляза от града,
претъпкан с хора, криещи се зад гранитни маски, и бетонни небостъргачи. Искам
да опознавам нови култури, разбирания, житейски истории; да пиша, да рисувам,
да създавам. Искам да мечтая, да обичам, да бъда обичана, да преоткривам, да
намеря и опозная собственото си Аз - онова малко същество, скрито зад черния грим и сините очи. Искам да изживея приключението си – това приключение, за което всички говорят, но малцина имат смелостта на вкусят.