Представи си, че луната е балон

Представи си, че луната е балон,
а пасажерите сме аз и ти.
Ще летим из мастилен небосклон,
ще събираме вселени скрити.

Ако този белосребърен балон,
напоен с въздух на мечтание,
се закачи за някой остър клон,
ще разпилее звездите като в заклинание.

Вселената ще се обърне наобратно,
шевовете й ще се про-пук-пук-пукат.
Ще се пречупят лъчите многократно
и в косите ти ще се увият, за да заблещукат.

В това море от планети и комети
ще се гмурнем към незная,
без да имаме корабни билети
или карта на безкрая.

Вълните ще се пенят бурни,
ще отнасят звездните си миди
към галактики с пясъци лазурни,
високи кули и бели пирамиди.

И в този хаос небесен,
където всичкото и нищото се разпилява,
ще плувам с душата ти в съня унесен
и щастието в нас ще се вселява.

Да знаеш, че ще има утре

Красотата не е любовно правосъдие

за усмивки, китки и комедия.

Тя не е бурна поривност на милосърдие

или запълнени щастливи междуредия.

Любовите въобще не са прекрасни,

те се раждат и умират със пожара.

Пише се за тях с речи гръмогласни,

а после отшумяват към следващата гара.

Друго си е да прегърнеш някой в мрака -

да ти е меко и да знаеш, че ще има утре.

Да ви е студено в някоя дървена барака,

пръстите да посинея, но да горите някъде отвътре.

Красотата се прокрадва лека като песен

в неравноделни рими и разхвърляни съзвездия.

Идва нечакана като летен грип наесен

и за болестта не търси лекове или възмездия. 

Душата от морето

Прозорецът е винаги затворен,

защото живея близо до небето,

а душата ми жаднее в свят илюзорен

да лети и да каца на кубето.

Държа я затворена във клетка,

където звучно пее за морски ширини -

как е връзвала от хоризонта плетка

на една кука – откъснат лъч от светлини.

Вместо въздух – парфюм на сол и волност.

Сирените без маски чакат някой моряк

да съблазнят според някаква порочна ритуалност,

а после в кораба му да се настанят чайки на орляк.

Замечтана с погледа в ярък спомен

и заслепена от обаянието на бляна,

душата ми чака утринния дъжд бездомен,

за да се слее безразсъдно с него в океана.

Сродната душа идва зиме

Сродната душа идва зиме -

за да те взриви в трепетната лава -

на неочаквана възраст, без име,

непозната, знайна, величава.

В стъклени обкови на лятно огледало -

оглеждаш се, но телесното го няма -

твоите мъки и копнения предало,

с порив на подкрепа – утехата голяма.

Сродната душа не пристъпва плавно,

не целува и не милва, не прегръща.

Тя предизвиква съзнанието безправно,

с въпроси за човека реалността разгръща.

Сродната душа не е любовно превъзнасяне

за пеперуди във кръвта напролет.

Тя съблича мисълта с неясно произнасяне

на истини за несигурния, твоя полет.

С нея можеш да умреш, да се събудиш във безумие,

да се рееш между сенките на викове,

да обичаш, да си тръгнеш с глухо неразумие.

Можеш да останеш тук или да потеглиш с утрешните влакове.

Въпросът

Все късам белите лъчи

на маргаритките под пейките

и се питам дали обичам Него

а той ми подарява укротяващи фиби

за разпиляното време в косите

пеещите самовили в плитките

викащите вселени между възлите.

Подреждам ги в стъклено бурканче
и си отбелязвам с тях книгите

докато пия лилав чай на лято
със полепнали песъчинки 
на мечтания по порцелана

и душата ми се топли

събрана в парата на чашата

където щастието е задължително

и отговорът на въпроса е Не Го.

Уважаеми поети на днешното време: Моля, овладейте си метафорите

Уважаеми поети на днешното време,

Моля, овладейте си метафорите. Има болезнена граница между „в две хубави очи; - музика – лъчи” и „ще останем само облечени”. Не, просто не. Метафорите са художествено средство. СРЕДСТВО. Не основна задача на лирическите или епическите произведения. Употребата на много метафори в прекомерен размер в никакъв случай не е симптоматично за качествено слово, напротив – понякога до така степен си унасяте във въртене между редовете, че и вие самите се завъртате, и читателя се завърта и са получава едно въртене, където не е ясно какво всъщност го върти. Антитезистността още повече допълва тази неяснота, която дори и вие на разбирате, и става по-скоро смехотворно, отколкото „дийп”.

Пародийността достига нови висини, когато започнете да пишете „ала Ботев”. Оставете възрожденските проблеми и език в края на по-миналия век и му се радвайте само от книжките в книжарниците. Защо ли? Защото днес в България никой не живее в „хомот” или „робски окови”. Политическата ситуация спада към съвсем друга нравствена категория, която няма никакви допирни точки в енергията на Ботевата лексика. Още повече - от век литературата ни принадлежи на модернизма (някой дори твърдят, че сме достигнали постмодернизма) и някак си звучи не на място да подражавате на Ботев или Вазов само защото ги изучавате в училище и ви звучат атрактивни и внушителни. В никакъв случай не отричам техните качества, но нека да не пишем век и половина по-късно като тях. Защото този „модернизъм” не се е появил случайно със своите характеристики, а се е развивал и все още се дооформя в зависимост от обществените промени, от които и вие сте част, и не можете да твърдите, че емоционално принадлежите към друга епоха, защото звучи абсурдно – „висите” във фейсбук, снимате се за нови профилни в Инстаграм, а междувременно сигурно си подготвяте и мотивационното писмо за някой чуждестранен университет. Моля, намерете разликите между вашия бит и този от 19. век и тогава се замислете колко нерационално звучите.

Поезията, уважаеми поети на днешното време, е лично излияние. То не трябва да се стреми към изкуствена прехвала и хиперболизирани словосъчетания. Насилствените слова са болезнени както за писателите, защото не идва от същността на душата, така и за читателите, защото изкуството се превръща в измъчени нахвърлени думи. Пазете си творческата енергия и влагайте само най-искреното от нея в порите на белите страници. Поезията е топла, мека, плавна, непресилена, предхожда само щастие. Не й отнемайте чистосърдечната обич, с която може да ви стопли.