Уважаеми
поети на днешното време,
Моля,
овладейте си метафорите. Има болезнена граница между „в две хубави очи; -
музика – лъчи” и „ще останем само облечени”. Не, просто не. Метафорите са
художествено средство. СРЕДСТВО. Не основна задача на лирическите или епическите
произведения. Употребата на много метафори в прекомерен размер в никакъв случай
не е симптоматично за качествено слово, напротив – понякога до така степен си
унасяте във въртене между редовете, че и вие самите се завъртате, и читателя се
завърта и са получава едно въртене, където не е ясно какво всъщност го върти.
Антитезистността още повече допълва тази неяснота, която дори и вие на
разбирате, и става по-скоро смехотворно, отколкото „дийп”.
Пародийността
достига нови висини, когато започнете да пишете „ала Ботев”. Оставете
възрожденските проблеми и език в края на по-миналия век и му се радвайте само
от книжките в книжарниците. Защо ли? Защото днес в България никой не живее в
„хомот” или „робски окови”. Политическата ситуация спада към съвсем друга
нравствена категория, която няма никакви допирни точки в енергията на Ботевата
лексика. Още повече - от век литературата ни принадлежи на модернизма (някой
дори твърдят, че сме достигнали постмодернизма) и някак си звучи не на място да
подражавате на Ботев или Вазов само защото ги изучавате в училище и ви звучат
атрактивни и внушителни. В никакъв случай не отричам техните качества, но нека
да не пишем век и половина по-късно като тях. Защото този „модернизъм” не се е
появил случайно със своите характеристики, а се е развивал и все още се
дооформя в зависимост от обществените промени, от които и вие сте част, и не
можете да твърдите, че емоционално принадлежите към друга епоха, защото звучи
абсурдно – „висите” във фейсбук, снимате се за нови профилни в Инстаграм, а
междувременно сигурно си подготвяте и мотивационното писмо за някой
чуждестранен университет. Моля, намерете разликите между вашия бит и този от
19. век и тогава се замислете колко нерационално звучите.
Поезията,
уважаеми поети на днешното време, е лично излияние. То не трябва да се стреми
към изкуствена прехвала и хиперболизирани словосъчетания. Насилствените слова
са болезнени както за писателите, защото не идва от същността на душата, така и
за читателите, защото изкуството се превръща в измъчени нахвърлени думи. Пазете
си творческата енергия и влагайте само най-искреното от нея в порите на белите
страници. Поезията е топла, мека, плавна, непресилена, предхожда само щастие.
Не й отнемайте чистосърдечната обич, с която може да ви стопли.
