Поглед

Звезди, що видели сте от свойта висота?

Чия история следи сега меката ви светлина?

Наблюдавате ли момичето с неземна красота,

загубило душата си отдавна из розовата долина?

Ами писателят с изгасващата свещ,

седящ във ъгъла до счупената маса?

Животът му превърнат е във сън зловещ,

останала му само гледката от малката тераса.

Какво ще кажете за художника на тротоара

с изсъхнали бои и стара, захабена четка?

Вечер търси вдъхновение из претъпканата автогара,

за пропилените младини давайки си равносметка.

Звезди, що видели сте от свойта висота?

Творци на красота с мечти греховни,

пазещи у себе си скрита детска дивота,

носещи души безсмъртни и бунтовни?

Горчивият вкус по набраздените ѝ устни

Филтърът на цигарата бавно омекваше между пръстите, оставил натрапчив сладникав вкус по побелелите ѝ устни. Димът нежно я обгръщаше като пелерина, галеше дробовете ѝ и изпълваше всяка жива клетка с щастие. Аромат се впиваше в кожата ѝ, навлизаше във вените и неусетно достигаше до бавно туптящото ѝ сърце. Всичко изглеждаше прекрасно, но някак носталгично. Тъмнината поглъщаше улиците, колите, минувачите като черна, непрогледна бездна, в която губиш дори чувството си за съществуване.

Ах, минувачите. Всички лица бяха покрити с метални маски – студени, безизразни, неприветливи; очите бяха празни, изгубили онази детска надежда. Какво се беше случило с невинните мечти? Къде беше избледнял блянът за живот? Къде беше отишла магията?

Студът започна да спуска ледените си стрели по цялото ѝ тяло. Извади нова цигара. Меката светлина от кибритения пламък огря за миг разширените ѝ от недостиг на сън зеници.

Искаше ѝ се хората да бяха книги. Така би могла да прелиства страниците, да подчертава любимите си неща за тях и да показва колко са прелестни. Щеше да поставя книгите точно до леглото си и всяка вечер да преоткрива нови реалности. Всяка личност за нея беше нова поема, чиито думи меланхолично се полюшват по меката хартия.

Часовниковата кула издаде някакъв глух и зловещ звук. Беше полунощ, а тя все още не искаше да се прибира у дома. Не виждаше смисъл. Белите стени внушаваха студенина и самота. Дори меките завивки не бяха способни да я дарят с топлата прегръдка, защото ледената самота отдавна беше обладала сърцето ѝ.

Тя продължи да върви по безлюдните улици, огрени от сребърна лунна светлина. Лека усмивка се приплъзна по набраздените ѝ бледи устни. Може би така беше по-лесно. Тя знаеше, че зад усмивката се криеше болка, самота, безгласни викове за помощ, но илюзията беше толкова по-сладка.

Намиране

Пусти улици, празна самота,

дълбоки очи, загубили своята бистрота.

Чисти капки дъжд от оголени дървета

милват с монотонен грохот посивелите павета.

Вървя по калните пътеки

и се вглеждам в погледа на всеки -

поглед, пълен с тъга, болка и омраза -

очите се превръщат в перифраза.

Но зад тази печал, горест и страдание

има капки от любов, щастие, благоухание…

Отвъд мъката прозира изстрадана надежда,

упование зад ъгъла плахичко поглежда.

И продължавам да вървя по калните пътеки,

откривайки по нещо от себе си у всеки.

Наричайте ме странна, безумна или луда,

но все още се оглеждам в хорските очи с почуда.