Любов на поет

Никой не е може да обича така като един поет е способен – така нежно, чисто и непокорно. А Тя беше поет. Изчакваше нощта да обгърне света с черното си було и взимаше един полусчупен молив. Графитът бавно оставяше своите черни следи по пожълтелия лист. Буквите неусетно се редяха в унисон със звука от мекия допир на писалката до празната хартия.

Тази нощ луната бе пълна и ледените ѝ лъчи огряваха масата в ъгъла на стаята, отрупана със смачкани листа и разпилени моливи. Тя беше сама и единствено бледият спомен за Него възпираше очите ѝ да се впуснат в химеричната вселена на сънищата. Времето, прекарано с него, ѝ липсваше. Душата ѝ бе празна, а сърцето –жадно.

Тя обичаше дългите му топли прегръдки, последвани от поглед, който бе непосилно да бъде описан – потъваше в дълбоките му очи и губеше чувството си за съществуване. Бяха от онези моменти, в които всичко изглежда толкова нереално красиво, и Тя оставаше безмълвна, тайно бленувайки да удължи мига.

Когато вървяха по шумните улици, Той хващаше ръката ѝ и оживеният град някак заглъхваше – оставаше като бледа основа, върху която те рисуваха с баграта на споделени мечти, необуздани трепети и утопична любов.

Откриваше поезия в неговите сини очи, заплетени коси и крива усмивка. Тя се превръщаше в читател, не писател. И въпреки многобройните опити да отпечата обаянието му на захабената хартия, съзнанието ѝ оставяше безсилно. Словото се превръщаше в негоден преразказ на изкусно създадена поезия.

Спомен

Часовникът бавно секундите си отброява
и слива се с поредния удар на моето сърце.

Тик-так, всеки миг с очакване се напоява,

трепета на упование гали ме като перце.

Извадих лист – пожълтял и блед,

смачкан в дъното на скрина.

Жадувах да напиша мислите наглед,

но страхът ми беше властелина.

Боях се от спомена за любовта,

отдавна заменена с празнота.

Но треската в кръвта

бленуваше за яснота.

Ръката плахо до писеца се докосна

и усетих металната студенина.

Сърцето и ума в схватка смъртоносна

нехайно топяха душевната леденина.

Спомени. Мигове. Часове.

Всичко в съзнанието изникна.

Очи. Допир. Гласове.

Във вените тъга проникна.

Преди година те зърнах за последно.

Последни думи, погледи, целувки.

После ти изчезна нямо и безследно.

Дълги часове жадувах за твоите милувки.

Писецът плавно се спусна по меката хартия.

Катранено мастило и слова отровни!

До секунда смятах спомените за ненужна вехтория,

а сега пробождат ме като убийствени стрели, гробовни.